Открий твореца в себе си! (част трета)

Сега, след като имаме списъка с ограничаващите виждания, нека се заемем с преобразуването им. Те няма да си отидат просто така, от добра воля. Трябва да бъдат заменени с нещо полезно, което ги видоизменя в положителна посока.

Оставихме по три празни реда между тях. Ето какво ще напишем там:

Първа стъпка – нека формулираме в едно просто изречение за какво ни служат тези ограничаващи схващания. Например, ако сме написали “Колкото повече пари имаш, толкова по-трудно ги опазваш.”, много вероятно е това да е едно добро оправдание да стоим бедни, за да не ни се налага да се безпокоим как да опазим състоянието и как да го умножаваме. Записваме тази ценна мисъл на първия свободен ред. Важно е да си дадем сметка защо сме залепнали за такива схващания. Тук не е виновна само средата, в която сме пораснали. Обикновено имаме рационално обяснение за всяко ограничаващо вярване.

Втора стъпка – намираме положително внушение, което да замени старото. В горния пример, един прекрасен вариант е: “Колкото повече пари имаш, толкова по-свободен си да помагаш на другите с тях”. Не е ли така? Ако имаш ограничени приходи, можеш да помагаш на другите предимно с личен труд. Но ако разполагаш с добра сума, можеш да събереш единомишленици и да направите много повече, нали? Записваме новото схващане на втория свободен ред.

Трета стъпка – записваме в последния свободен ред една своя мечта, която ще осъществим като придобием новото схващане и съответстващите му активи. Това е много важно! Както винаги “ключът от бараката” е скрит в подробностите – каква ще ни е мотивацията да подменим така удобно заседналите схващания, ако не си обещаем бонбонче по случай победата? Може да звучи така: “Ще бъде незабравимо преживяване да видя как близкият приют за бездомни е зареден с одеала и топливо за целия зимен сезон!”

И още три важни стъпки, които имат отношение към препрограмирането на подсъзнанието. Може да не звучат смислено, но подсъзнанието отразява всяко действие, това не бива да забравяме:

  1. Преписваме на нов лист полезните схващания, заедно с мечтата, която ще отключат.
  2. Смачкваме стария лист и незабавно го изгаряме. Да, с кибрит или запалка. Някъде, където няма да направим пожар. Важното е да регистрираме с очите си как старото се изпепелява.
  3. Новият лист разсеяно подпъхваме някъде, където често ровим или се въртим – кутията с козметиката, огледалото в коридора, вратата на хладилника… Важното е да ни попада пред очите поне веднъж на ден или няколко дни.

Дотук добре, свършихме теоретичната работа. Или не? Ако не сме, заемаме се незабавно! Практическата част ще започне едва когато новото листче увисне там, където ще го мяркаме! До скоро!

Открий твореца в себе си! (част втора)

Да си припомним накратко защо изобщо ни е нужно такова търсене:

Защото е по-лесно. Сериозно! Може да звучи нелогично – влагането на усилие (в търсене) съвсем не звучи по-лесно от това да си седиш на дивана с чипса и да гледаш мач/сериал, нали? Уви, опитът показва, че когато запалиш творческата искра в себе си, едва тогава животът потръгва. И не преди това. Дотогава има едно безкрайно лутане, пъшкане, сизифовски труд, оплакване, мрънкане. И защо да си го причиняваме? Не е ли в действителност по-лесно да разкрием творческия си потенциал и да се наслаждаваме на плодовете му вместо да пръскаме усилия да водим “нормален” живот?

Много моля да не бъда разбиран погрешно! Тук никой не настоява да зарежеш работа и семейство и да се включиш в модата на предприемачеството, поемайки всевъзможни непремерени рискове! Никой не се съблича гол и не си изгаря дрехите при най-малък намек, че в магазина са пуснали нови на промоция, нали? Иди в магазина, огледай, ослушай и като си купиш нови дрешки, старите сами ще паднат.

Имаш си “сигурна работа”? Имаш си нископлатена длъжност? Имаш си средностатистическо семейство с обичайните проблеми и отчуждение? Дръж си ги! Засега. Когато му дойде времето, ще имаш сили сам да си решиш проблемите.

Не предприемай радикални промени без да си усетил плодовете на вдъхновението! Не говорим за “пеперудки в корема”, нито за смътното усещане, че си открил топлата вода. Говорим за реални плодове на творческата си работа – ако програмираш – напиши програмка, която хората да купят, ако рисуваш – продай картина, ако свириш – направи музика за реклама. Нещо. Може да вземеш пет лева за него, но да си ги взел. Да усетиш, че това което правиш, хората го ценят!

Апетитът идва с яденето – започни да твориш, ще ти се услади! След това има важна стъпка – намери правилната аудитория за твоите творения. Да разшифровам – това са хората, на които твоето творчество – продукти, услуги, картини, филми, музика или друго – би решило важен проблем. Например – издай книга за природно лекуване на диабет. Имаш информацията, рецептите, помогнал си на свои познати, убеден си че работи. Сподели го със Света! Несподелени творения са обречени на 100% неуспех, гарантирам!

Ако не е станало пределно ясно – постарай се това, което създаваш, да носи полза на хората. Това е единствената рецепта за успех. На Света не му пука за твоето изкуство, дори да си Микеланджело Втори. На хората им пука какво това би им помогнало. В английския език има един много добре формулиран въпрос, който всеки човек си задава: “What’s in there for me?”, грубо преведено “Аз к’во ще намажа от тая работа?”. Ако твоето творение не удовлетворява определена човешка нужда, пускай го в казанчето!

Подсещам любезно за “домашното” от миналата част: списъкът с ограничаващите схващания. Всеки ги има! “Ама аз съм с отворено съзнание” или “Това съм го правил” не ми минават! Пишем чинно, докато не изчерпим всички свои оправдания защо не предприемаме нищо творческо. Имате нужда от жокери? Само ми драснете!

Цвят на Рододендрон Арбореум

Открий твореца в себе си! (част първа)

Абсолютно у всекиго дреме един творец. Откъде съм толкова сигурен ли? Много просто – всеки сам създава живота си чрез (без)действията си. Няма измъкване!

Така. След като се уточнихме по този важен момент, остава да се разберем как да култивираме твореца в себе си, дори и ако въпросният творец към момента произвежда само мазни кебапчета в тоалетната.

Преди всичко е нужно да уточним какво трябва да премахнем от себе си. Защо да махаме, а не да добавим ли? Защото красивата скулптура се извайва от създателя чрез изчукване на излишния камък, а не чрез прилепване на нов материал.

Кое е това, което ни пречи да разгърнем творческия си потенциал? Вредните навици? Ехееей, много бързате! Едно по едно. Първо вредните схващания. Неправилните нагласи към живота. Кои са те? Всеки си има собствен, уникален набор от такъв отпадък. Няколко примера:

  • “Музикант къща не храни”;
  • “Никой не е пророк в родината си”;
  • “Печелившото изкуство е пошло”;
  • “Истинското изкуство не е разбираемо за масите”;
  • “Добрият творец изпреварва времето си, затова умира неоценен”.

И куп други народни “мъдрости”, които слагат пръчка в колелата на развитието ни като творци. Как се премахват тези схващания? Клин клина избива. Ще ги заменим с ползотворни такива. Сядаме, записваме на един голям лист всички схващания, заради които не се захващаме с мечтата на живота си. Оставяме си по три празни реда след всяко такова отровно изречение. После ще обясня какво ще пишем там.

А какво ще стане, ако не намираме тези убеждения за ограничаващи? Изглеждат логични – та всеки вярва в тях… Именно – когато единственият смислен аргумент в подкрепа на някое “безобидно” схващане е “Това го знае и баба”, веднага поставяме голям удивителен знак над него. Нуждае се от преразглеждане. Тая “баба” май не е прокопсала много като го знае това.

Тук е редно да си дадем сметка за един парадокс: често се самоограничаваме, казвайки си “много е сложно (трудно) това”. Но не си даваме сметка, че мнозинството от хората биха го оценили по същия начин и биха се отказали. А печелившето малцинство пренебрегва такива разбирания и запретва ръкави. И какво се получава – успех! Защо? Защото почти никой друг не се захваща, всеки го е страх. Когато подхванеш нещо такова, това вдъхновява. И теб, и околните. Всява респект. И незнайно как към решаването на “трудната” задача се присъединяват знайни и незнайни хора и сили. Привличме ги като магнит. Иска се само да захвърлим старите окови (схващания) и да опитаме. Не е ли твърде лесно, за да звучи осъществимо?

Да се върнем на листа с ограничаващите схващания. Готов е, нали? Знаех си, че не сте си направили труда! Спираме да четем и започваме да пишем! Пишем, докато не изчерпим всички разбирания, които ни пречат да подхванем “онзи готин проект, за който тайно си мечтая”. Тези, заради които винаги си казваме – “Някой друг път. Утре. Другата седмица. Сега нямам време”. Знаете ли какво? Няма да имате и другата седмица. Но не време, а кураж! Гарантирам!

Като сте готови, драснете по един коментар, да продължа. Иначе – куклен театър за възрастни! Сделка?

Тянгбоче (3860м)

Nepal_20150418_0741_IMG_0760

Ранно утро във високопланинското селище. Това е едно от най-високо разположените населени места, в които кипи живот и през зимата. Слънцето все още се крие срамежливо зад гърба на красавицата Ама Даблам (6814м). През нощта е валял ситен лепкав снежец, покрил всичко наоколо леко и ефирно все едно някоя грижовна домакиня е поръсила сладкиш с тънък слой пудра захар. Само хорските пътечки са се врязали в бялата пухкава покривка, загатвайки човешкото присъствие от ранна утрин до след залез слънце.

Мушвам в левия джоб на якето дебели ръкавици, в десния – пакет сушени череши, шепа накиснати от снощи бадеми и пълна бутилка с вода, която гушках цяла нощ в спалния чувал, за да опазя температурата ѝ годна за пиене. Слагам на гръб раницата с панорамната глава и статива, през рамо замятам соларната раница, която ми служи вярно като преносима електроцентрала, захранваща цялата купчина технологии, които съм понесъл със себе си. Идеята на цялото това упражнение е да открадна колкото може по-голямо парче от пейзажа, за да го занеса вкъщи, да го обработя, сглобя и публикувам в интернет, за да позволя на всеки да съпреживее тази извънземна красота от уюта на собственото пухено легло или комфортен офисен стол. Дано Планината ми позволи да извърша това!

Тази идея, която държа в съзнанието, ми позволява да се справя с дребните неудобства от твърдия нар в хижата, постоянно пресъхващата ми уста през нощта, сложната процедура по разкопчаване на спалния чувал и лутането из тъмния коридор докато се добера до тоалетната в другия край и да се освободя от излишната вода през нощта, раздялата със затоплената пижама, за да я заменя с одървения през нощта полар и да хукна по хлъзгавия склон към единствената в околността панорамна точка над селището.

Докато се изкачвам мислено си благодаря, че съобразих да взема дебелите ръкавици и се зачудвам какви ли космически ръкавици трябва да ползват катерачите на Еверест на около 5000 м по-високо. Съдейки по липсата на следи по моята пътечка, явно съм първата луда глава, осмелила се да изпъпли нагоре толкова рано. От време на време някоя стресната гарга ми се скарва и отлита със сърдито грачене по-далече от смахнатия нарушител, повлякъл на гърба си куп стърчащи железа. Долу, из площада все повече хора се появяват и сноват насам-натам, някои сами, други – на групички. Сънени якове разсеяно подрънкват с хлопците си някъде в далечината. Пекарната в центъра вече пуши с коминче и очаква гладни туристи да се отбият за парче шоколадена торта, “скаличка” или пакетче бисквити с причудливи аромати.

Първите слънчеви лъчи изпреварват моето изкачване и осветяват най-известната постройка в селището – Манастира “Тянгбоче”. В двора му от ранна сутрин сноват монаси с дълги тъмночервени роби. В определени часове звънкият глас на манастирската камбанка се разнася надлъж и нашир, за да оповести времето за непонятни за мен ритуали. Този, на който са добре дошли и чуждоземци като мен е в 15:00 ч. Тогава всички любопитни се сбират пред главната сграда и когато монасите ги поканят, събуват обувките си и се намъкват в залата с приглушено осветление, за да се насладят на напевното мантруване на оределите монаси. Повечето от монасите в този сезон отсъстват, тъй като водят подобни ритуали в други по-малки манастири и селища в региона. За съжаление снимането в залата е забранено и ще се наложи да посетим манастира отново и отново, за да се потопим в тази интересна атмосфера.

Тъкмо когато целият площад е огрян от утринното слънце и нощният снежец заблестява вълшебно, вече разполагам статива на най-подходящото място, от което се вижда максимално добре цялото селище, околните върхове, и разбира се – Еверест в далечината. За панорамата избирам програма, която не е твърде разточителна във времето. Необходим е компромис между приближението с детайлите и скоростта на обход на цялата картина, която сутрин е твърде динамична. Цялата панорама ще е изградена като един огромен пъзъл от 30 позиции по хоризонтал и 8 позиции по вертикал, с общо 240 снимки, всяка от които 20 мегапикселова. След сглобяването и отпадането на застъпените зони, общата площ на панорамата ще бъде над 2 гигапиксела. За тези, които не се занимават с фотография или печат, бързам да уточня, че такова изображение може спокойно да се отпечати на платно с размери над пет метра широко и около два метра високо, с такава гъстота на точките, че от една педя разстояние не можем да ги отличим една от друга. Разбира се, за целта на голямоформатния печат такова полиграфическо качество е излишно и спокойно с такова изображение можем да облечем цяла една сграда без да се виждат индивидуалните пиксели от метри разстояние.

Благодарение на немска и японска технология не ми се налага да следя всяка една снимка, имам време да се отпусна върху меката подложка, която си нося в раницата и да хапна на спокойствие бадеми и череши, наслаждавайки се на уникалната гледка със звуков фон от автоматиката на главата – на всеки десет секунди завърта фотоапарата и заснема кадър. За около 40 минути, камерата ще “погълне” прекрасните цветове и ще ми създаде няколко часа работа вкъщи, където от всички изображения ще трябва да сглобя отново цялата картина в пълното ѝ величие, разбира се – не без помощта на други технологии – този път френски и пак немски.

Докато завърши сесията, имах време да закуся, да заснема видео и снимки от всичко вълнуващо наоколо и разбира се – да се насладя на кристално чистия въздух и прекрасната гледка, спираща дъха. Хората и яковете, с размер на мравчици все по-активно утъпкват и без това топящата се снежна пелена на площада. Групички се спускат по пътеката към Фериче и Дингбоче, други – хващат пътя обратно към Намче, заобикаляйки чортените, които маркират билото до манастира.

Време е да събирам техниката по чанти и да се връщам на свой ред в хижата, за да разбудя сънливи хлапета и ние самите да се впуснем към новата дестинация – Фериче (4240 м).

Факти и мнения

Една от най-важните нагласи в мисленето е да различаваме фактите от мненията така, както е редно да различаваме Истината от гледните точки към нея. Спорили двама за един и същи обект, единият твърдял, че това е правоъгълник, а другият настоявал, че е окръжност. Когато минал трети покрай тях видял, че спорят около един цилиндър, просто всеки го гледал от различен ъгъл.

Какво е факт? Това е нещо, което може да бъде експериментално проверено. Някой ни казва, че водата има три агрегатни състояния, това засега е редно да третираме като негово мнение или гледна точка. Как можем да проверим дали това е факт? Много просто – пъхваме торбичка с вода във фризера и след няколко часа проверяваме дали ще намерим второто агрегатно състояние. След това кипваме малко вода на котлона и след като тя се изпари, преценяваме, че се е превърнала в газ, третото агрегатно състояние.

Де да беше толкова просто и с другите твърдения и мнения на умните глави. Казват ти: “Земята е кръгла”. Какво можеш да направиш, за да го провериш? Купуваш си ракетка, няколко тончета горивце и хвръкваш да направиш едно кръгче около Земята. Само дето не е толкова лесно, колкото звучи, нали?

Какъв извод можем да направим от тези два примера? Какво е необходимо, за да проверяваме фактите – наблюдателност, аналитично мислене, технологии… И ако всеки има у дома хладилник и печка, не всеки държи в гаража си най-новата ракета на НАСА.

Какво ни остава в такъв случай? Да се доверим на чуждото мнение. Не казвам, че трябва да взимаме на нож всяко непроверено мнение. Това би усложнило живота ни неимоверно. Ами ако се налага да проверяваме дали водата, която пием всеки ден наистина не съдържа вредни химикали, ще трябва да си оборудваме лаборатория, да понаучих това-онова от химията и биологията, а междувременно, нали не вярваме на чуждо мнение, няма да пием вода, за всеки случай. Най-много да стане както гласеше прастарият виц “…и тъкмо го научих да не яде и то взе, че умря…”.

Със същия скептицизъм можем да подходим към въздуха, който дишаме, храната, слънчевите лъчи, всичко. Няма как, нали? Поемаме дълбоко въздух и се отпускаме в ръцете на експертите. Те знаят по-добре. Ами ако не знаят, какво? Да не мислите, че ще си признаят? За да ги развенчаем от Трона на Познанието? Как ли пък не! Правиш умна физиономия и изтърсваш куп термини в страхопораждаща поредица и поглеждаш победоносно. Бас хващам, че 99% от хората и грам идея си нямат за какво иде реч, но най-благо се съгласяват с теб, за да не лъсне, че и те са невежи. Малко като новите дрехи на краля. Не малко, ама много!

Иначе казано – като не ти е ясно – питай! На всяка цена! Нека някой ти се присмее. Важното е да разбереш това, което те интересува, а не да правиш предположения, от грешни по-грешни. Ако събеседникът, т.нар. “експерт” не успее да ти разясни това, което те вълнува, толкова го разбира и той! Още по-зле, ако започне да нервничи и да те напада, че си вреш гегата навсякъде. Допълнителен стимул да вярваме, че си имаме работа със самозванец. Истински знаещите хора имат ясна представа за нещата, в които са специалисти и знаят как да ги обяснят достъпно за лаиците.

И, мили хора, недейте се впечатлява от “доказателства”, които се привеждат като аргументи в едно обяснение или спор. Всяко доказателство подлежи на проверка и е потенциално поредно мнение, а не факт. Истинските доказателства са реално проверими факти. Не са цифрички от статистическо изследване, проведено между хора, от други хора, често незаинтересовани и неразбиращи, обработено от трети хора, резултатите тълкувани от четвърти, най-често заинтересовани, но не точно в истинно тълкувание, а по-скоро в това да не загубят зле платената си работа или още по-зле да не се изправят срещу закоравелите си схващания и да признаят, че са сгрешили в минали думи и постъпки. Как така един специалист ще греши?! Та те нямат това право, видиш ли…

За огромно съжаление, мненията на хората не отразяват Истината, а само техните нагласи спрямо нея. И те са склонни да оправдават тези свои нагласи и възгледи на всяка цена. От рояка факти ще бъдат извадени само и единствено тези, които подкрепят вече одобрената в главите им доктрина. Тези, които не се вписват в картинката се считат за погрешна информация, нерелевантна, лоша наука или в най-масовия случай – “статистическа грешка”.

Иначе казано, за всяка една гледна точка можем да намерим изобилие от “доказателства”, иначе казано – мнения, които да я подкрепят или съответно – разбият. Фактите са така солидно затрупани с мнения, истерично повтаряни и преповтаряни с папагалски маниер от медии, специализирана преса, “специалисти”, че да се доберем до тях става почти невъзможно за средностатистическия човек. И пак се връщаме в изходна точка: “Спете спокойно, хапвайте, пийвайте, ние ще ви кажем какво е най-добре за вас. Ние знаем най-добре!”. Тръпки да те побият!

Размишлявах наскоро по следната хипотетична ситуация – какви са седемте неща, заради които бих желал да разполагам с неограничено количество пари. И едно от тези неща определено е: бих вложил огромни суми в създаване и поддържане на една стройна независима от външни фактори организация, чиято единствена цел ще бъде да проверява факти и да вписва тези проверки в общодостъпен регистър. Информацията ще бъде структурирана на взаимосвързани нива, от детайлна видео и фото-документация на целия проведен експеримент от край до край, до набор от валидни изводи, които важат при конкретни и ясни условия. Проверяема на всяко ниво. Въвеждана и модерирана от добре осигурени специалисти, неподатливи на заплатна корупция, с действащи механизми за взаимен контрол.

А дотогава, ще подлагам на съмнение и проверка всяко нещо, което “мирише” на мнение. Особено на експертно мнение. Може и да го приемам поради липса на ресурс за собствена проверка, но с едно на ум. За да няма после: “Каква я мислехме, а каква излезе тя…” и да се втурнем да търсим виновни за собствената си слепота и доверчивост.

Расте, но не старее!

Добре познатият девиз на нашата столица, нали?

На мен пък поразително ми напомня на нещо друго, което расте и не старее… Няма такова нещо? Било метафора? Има, има, тумор се нарича. Всеки, който поне малко се интересува от темата е чел, че при раковите клетки е блокиран механизмът на апоптозата, т.е. на програмираната клетъчна смърт. Те просто не умират, само се множат.

Удивителен паралел между големите градове (растящите, тоест) и туморите, нали? Още Норбеков ме беше навел на тази мисъл. Но човекът дори и не подозира какъв “гениален” девиз си имаме тук.

Има и още паралели: какво произвеждат раковите клетки? Отпадъчни продукти и токсини. Загледайте се в множеството сметища, които се роят около големите градове.

Как се хранят раковите клетки? Странно. Вместо с нормалното изгаряне на захарите в кислородна среда, като всички здрави клетки, при раковите наблюдаваме ферментация (тоест, гниене) в анаеробна (лишена от въздух) среда. Гражданите, от своя страна наистина се хранят със странни, произведени (в противоположност на отгледани) храни, сред смог и спарен въздух, който май само по формални причини все още наричаме “въздух”.

Сега, слагаме ръка честно на сърцето и се питаме:

Наистина ли искаме още да живеем в раковата среда на града? Нямаме избор? ВИНАГИ имаме избор, просто ни е страх да разгледаме вариантите.

Работохолизъм и комплекси

Какво е “работохолик”? Човек, който все търси да е зает с някаква работа. За него с право се прилага поговорката “Залудо работи, залудо не стой!”.

Какво е “комплекс”? Психическо отклонение от рационалното поведение, вследствие на преживяна емоционална травма или група от условни рефлекси, несъвместими помежду си.

Никое от двете определения не е изровено от някой тълковен речник. Това са определенията, които имам предвид в статията. Вид договор между пишещия и четящите. Който не е съгласен с горепосочените твърдения, няма нужда да чете по-нататък.

Откъде произлиза работохолизмът? От желанието да заслужим собственото си уважение, благодарение на свършената работа.

Защо се увличаме толкова? Защото колкото повече работа свършим, толкова по-удовлетворени се чувстваме. Само дето има малък проблем – прагът на свикване. С всеки изминал ден, с всяка допълнителна свършена работа, очакванията ни към самите себе си се увеличават. Без край.

Защо смятам, че това е комплекс? Това по-конкретно е комплекс за малоценност. В собствените си очи нямаме особена стойност, ако не сме се утрепали от работа. Усещаме, че не заслужаваме собственото си уважение, ако не се тръшнем накрая морни и доволни. Понякога това важи и за другите около нас. Но по същество пак е същият комплекс.

Решение? Запитваме се дали наистина се обичаме безусловно? Това е единствената истинска любов – безусловната. На Земята най-близо до тази любов стои майчината.

Ако наистина се обичаме безусловно, няма да има нужда да си доказваме каквото и да било – просто ще се обичаме.

Търсим начини да заобичаме себе си. Няма как да даряваме любов на другите, ако на първо място не знаем как да обичаме себе си. От жаден вода да чакаш…

Каквото посееш, такова ще пожънеш

В загадката се пита: това народна поговорка ли е, увод на урок по земеделие или извадка от будистки текст?

И трите! И познай какво – това никак не е случайно. Кой от кого е заел идеята не е много ясно, но е еднозначно, че тази идея е приложима във всяка област от живота. Всекиму според ценностите:

За земеделеца работата е ясна, като посадиш краставици няма как да чакаш дини.

За народа – от просто по-просто – “каквото повикало, такова се обадило” – не е нужно да си атомен физик, за да “стоплиш”, че ако се държиш зле с някого, няма да получиш благословии от него. И обратното.

Виж, при будизма водата е дълбока. Бълбук! Тъкмо си помислиш, че ти е просветнало и хоп – обелваме още един слой и пак попадаме в небрано лозе. И за да не правим темата километрична, направо към същността – каквото направиш, такова ще получиш, често пъти умножено. Дай пари на човек в нужда, скоро ще се заринеш в пари. Клюкарствай и скоро ще установиш, че често те споменават в чуждите клюки. Убий животинка, после не се учудвай на нелепи травми и контузии. Списъкът е безкраен. Кое ме кара да смятам, че това е вярно? Простата логика. Не е необходимо да знаем КАК точно от едно доматено семенце можем да получим цяло растение, което да ни дари с цяла дузина домати, нали?  По същата причина не е нужно да разбираме как от едно добро действие следват много добрини към нас. Важното е да си даваме сметка, че законът действа еднакво навсякъде. И незнанието на закона не оневинява престъпника – това го пише в много юридически трудове. И както е полезно да се интересуваме какви са мирянските закони, за да не “сгазим лука” от незнание, в още по-голяма степен трябва да се стремим да усвоим вселенските закони, за да не ни “боли главата” от невежество. Този зако се нарича “Карма”, по тази тема са изписани много трактати, но и до ден днешен се раздухват заблуди и суеверия.

Този закон е описан изключително достъпно и логично в няколко труда на Геше Майкъл Роуч:

  • Шлифоващият диаманти
  • Кармичен мениджмънт
  • Градината
  • Философията на Йога

Всеки един от тях самостоятелно е напълно достатъчен, просто формата е различна, според читателските предпочитания – роман, очерк или книга-учебник.

С нетърпение очаквам Геше Майкъл да ни посети отново в близките месеци, за да задълбочим знанията си в тази изключително интересна материя.

Фирмите като превозни средства

Защо да не разглеждаме бизнес активностите на хората като различни по вид и размер превозни средства? Нека направим няколко аналогии:

  • Свободни професии, напр. адвокати, художници, журналисти – велосипед или малка гребна лодка – силата за задвижване идва от единствения пасажер, от него си зависи скоростта, маршрута и графика на движение. Ако се трудиш, ще се движиш, ако не – спираш. Всекиму според възможностите, ни повече, ни по-малко. Случва се да паднеш, да се понатъртиш, ставаш, изтупваш се и продължаваш – голяма работа – никой не е застрахован от погрешни завойчета;
  • Еднолични фирми – мотоциклет, ATV или моторница – мощен (или не чак толкова) двигател помага за движението, ограничен капацитет за пътници, автономен избор на скорост и посока, но за да работи двигателя се налага да купуваме гориво, да ходим на сервиз, да поддържаме счетоводен баланс – изразходено гориво, изминати километри и т.н. Ако не ти е читаво счетоводството, машинката спира и ще буташ или ще махаш на колеги за помощ. Случва се да се надцениш в шофьорските си способности и да те глобят за превишена скорост или просто да тупнеш на някой по-остър завой;
  • Дружества с ограничена отговорност – според размера биват велосипед-тандем, мотор с кош, автомобил, яхтичка, хеликоптер. Няколко човека събират пари и си построяват/купуват превозното средство като всеки поема някаква част от труда по него – един набавя бензин (търговец), друг поправя двигателя (инженер), трети бута ако закъсаме (поддръжка на клиенти), четвърти бибипка на всички околни (маркетинг), пети работи с GPS навигацията (финансов директор) и т.н. Чудесно съжителство, но има малък проблем – всички трябва да се движат в една посока, с едни темпове. Ако някой започне да се разсейва, другите започват да недоволстват – спъва им прогреса. Може и да го изхвърлят зад борда, ако не си взема бележка. Ако катастрофираш, започва едно сочене с пръст – този виновен, не, онзи. Винаги ще се намери някой да поеме ролята на черната овца;
  • Акционерни дружества – автобус, самолет, влак, круизен кораб – все интересни превозни средства. Един “кара кораба”, други му помагат, трети просто кротко си седят и се наслаждават на крайпътните панорами. Какво има в круизния кораб – висш екипаж (работещи акционери), редови екипаж (служители), пътници (неработещи акционери). Мощен растеж, чувство за сигурност, стриктни правила, железен график. Е, да, но понякога и Титаник потъва. Колкото по-голямо превозното средство, толкова повече жертви при злополука – какво да правиш – статистика…

Защо всъщност задълбахме в толкова буквални сравнения? За да се опитаме да разпознаем себе си в някоя от горните “картинки”. Дали наистина това искаме? Искаме ли цял живот да “блъскаме” за единия насъщен и ако се наложи да поспрем, ще гладуваме? Искаме ли да чистим тоалетните в чужд кораб, но пък пред приятели да се фукаме, че работим на най-големия круизен кораб на света? Искаме ли просто тихо и кротко да си седим в седалката и накъдето ни лашне автобуса, натам да пътуваме, гледайки как лекичко живота ни минава покрай нас?

Струва ми се, че дълбоко в себе си всеки от нас би желал сам да е господар на маршрута си – да, днес ще ида до Сен Тропе, ще плеснем с Луй Дьо Фюнес “гив-ми-файв”, утре ще отскоча до Бат Арни в Щатите да сръбнем по чайче, вдругиден… ще видя в какво настроение съм и тогава ще реша.

Също така ми се струва, че още по-дълбоко в себе си всеки от нас би искал сам да определя темпа на движение – кога ще започна работа, кога ще свърша, кога и дали да обядвам, кога ще си лягам, кога и колко дълго ще излизам в отпуск.

В кое от гореизброените превозни средства е възможно това? Да, ама друса, духа, опасно е, бавно е, такова е, онакова е. Ще донесем вода от девет кладенци, за да си докажем, че не е разумно. По-“разумно” е в топлия, голям кораб. Нищо, че не знаем дали утре половината екипаж няма да бъде изоставен на самотен остров. Или пък дали няма да ни намалят дажбите и да ни увеличат работните смени. Е, ще имаме още един повод да се оплачем от мениджмънта, всъщност – този капитан е голям убитак – откъде изобщо се пръкна.

А всъщност в дъното на нещата стои втълпената ни несигурност. Натрапили са ни я още от малки. И сме я приели като чиста монета. Защо да е така ли? Ами има ли несигурност в малкото дете? Не. Реве ли то без повод? Не. То реве само когато е гладно, жадно или нещо го щипе или боли. То НИКОГА няма да ревне, че видите ли може да остане гладно или жадно. То не е невротик, не се интересува от бъдещето, то живее тук и сега. За него е важно какво се случва, а не какво се е случило или какво ще се случва. Ставаме невротици в училище. Придобиваме едни “висши”, “абстрактни” понятия. Започваме да се косим за нероден Петко. И в крайна сметка загърбваме дарбите си и се бухваме в чуждия автобус, може да не знаем къде и ЗАЩО отива, но поне дават храна (макар и мизерна) и има тоалетна (макар и вонлива).

Е, прав Ви път, дано го следвате леко и безаварийно.

Реалностите или сънищата

Сън = реалност. Реалност = сън. Както се казваше в култов сериал “Совите не са това, което са”.

Всеки от нас живее в собствения си сън, наричайки го реалност и е прав – той си е къде-къде по-реален за него, отколкото сънищата на всички останали взети заедно.

Проблемите възникват, когато два или повече индивида започнат да водят борба чий сън е по-реален. Преки примери за това са почти всички конфронтации, особено когато приписваш на опонента си създадени от теб негови характеристики.

Случвало ли ви се е някой да ви изкарва глупак? О, да, честичко, нали? А дали това е истина? Неговата – може би, но не и вашата, освен, ако не му повярвате. Имате избор. А истината всъщност е, че той сам себе си смята за глупак и много му се иска да го сподели, но го е срам и хемороидът, дето мърда между ушите му го кара да изкарва другите глупаци.

По същия начин този, който е взискателен и сприхав с другите е най-вече самобичуващ себе си. Той не може да си прости като допуска грешки и по този повод смята, че не бива да прощава и на другите за този “ужасен грях”!

За да направим темата кратка – ако утре някой ви срещне и ви лепне етикет или просто разиграе поредния етюд от своя сън, просто си припомняме, че това си е неговия сън и неговия проблем – просто сме се озовали на неподходящото място и на неподходящото време – ако не бяхме ние, някой друг щеше НЕПРЕМЕННО да го отнесе…