За Пътя към себе си

Ще вървим ли нагоре днес? Защо ли? Защото да стоиш на едно място е скучничко май… Същите места, същите хора, същата работа, същата телевизия… Познато, нали?

Иначе – веселба! Вървиш, вървиш, пък току се изтърсиш, ставаш, изтупваш прахта и продължаваш. Пък и някоя нова муцуна можеш да срещнеш, нова ругатня да научиш, нови методи за манипулация да усвоиш… Звучи интригуващо…

Добре, но накъде да вървим? Кой знае Пътя? Всъщност, пътища – бол. И пътечки – също! Въпросът е – Кой е верният Път? Ха-ха, и кой си ти, че ще ми казваш кой е верен и кой грешен. Дръж си ги за теб, аз си имам по-верни пътища – салатката, ракийката, футбола, поп-фолка, ееех, какво му трябва на човек да е щастлив! Защо ми е труден и страшен път, че пък и нагоре? Ми ако взема да се изморя? Или да падна? Кой ще ми покрие медицинските разноски тогава? А кой ще ме обезщети за претърпените пропуснати ползи?

Е, ясно, Пътят не е за всеки. Но има такива, които съзнателно избират да вървят по него. Да го създават. Не просто сляпо да следват “умни” съвети от разни книжки и сайтове (като този например), но сами да проправят пътека там, където друг не е стъпвал. Трудничко, всъщност. Ако направим аналогия с това да си пробиваш път с мачете през джунглата, можеш да си одраскаш лицето, да се порежеш, да хванеш мазоли, напредваш бавно и мъчително, струва ли си? Дали не е по-лесно и по-бързо да хванем някоя готова пътечка, а? Дал Господ такива пътечки…

Най-много от всичко не обичам някой да ми сочи “Пътя”. Натааам, натааам, Той е, какво чакате и т.н. Трябва ли наистина да следвам някаква доктрина, религия, система? Не мога ли сам да вървя да си троша главата? Така поне сам си нося отговорността за последствията…