За Пътя към себе си

Ще вървим ли нагоре днес? Защо ли? Защото да стоиш на едно място е скучничко май… Същите места, същите хора, същата работа, същата телевизия… Познато, нали?

Иначе – веселба! Вървиш, вървиш, пък току се изтърсиш, ставаш, изтупваш прахта и продължаваш. Пък и някоя нова муцуна можеш да срещнеш, нова ругатня да научиш, нови методи за манипулация да усвоиш… Звучи интригуващо…

Добре, но накъде да вървим? Кой знае Пътя? Всъщност, пътища – бол. И пътечки – също! Въпросът е – Кой е верният Път? Ха-ха, и кой си ти, че ще ми казваш кой е верен и кой грешен. Дръж си ги за теб, аз си имам по-верни пътища – салатката, ракийката, футбола, поп-фолка, ееех, какво му трябва на човек да е щастлив! Защо ми е труден и страшен път, че пък и нагоре? Ми ако взема да се изморя? Или да падна? Кой ще ми покрие медицинските разноски тогава? А кой ще ме обезщети за претърпените пропуснати ползи?

Е, ясно, Пътят не е за всеки. Но има такива, които съзнателно избират да вървят по него. Да го създават. Не просто сляпо да следват “умни” съвети от разни книжки и сайтове (като този например), но сами да проправят пътека там, където друг не е стъпвал. Трудничко, всъщност. Ако направим аналогия с това да си пробиваш път с мачете през джунглата, можеш да си одраскаш лицето, да се порежеш, да хванеш мазоли, напредваш бавно и мъчително, струва ли си? Дали не е по-лесно и по-бързо да хванем някоя готова пътечка, а? Дал Господ такива пътечки…

Най-много от всичко не обичам някой да ми сочи “Пътя”. Натааам, натааам, Той е, какво чакате и т.н. Трябва ли наистина да следвам някаква доктрина, религия, система? Не мога ли сам да вървя да си троша главата? Така поне сам си нося отговорността за последствията…

Споделете вашата гледна точка