Цели и мисии

Всеки от нас е дошъл на света с определена цел. Нищо, че повечето от нас не знаят това, нито пък подозират каква е целта им. Част от Пътя е да открием каква е целта ни тук. Защо трябва непременно да има цел всъщност? Ако отговорът не е еднозначен, едно е ясно – никак не звучи добре да сме тук безцелно – ей тъй на – да се пошляем по земята, да я наторим с отпадъците от храносмилателния си процес, да поизпием по някоя бира, да я изкараме след малко върху някое дръвче, да поизтребим ценни животински видове, да покрием Земята с бетон и сгурия… Не е ли по-логично да имаме цел – например, да преминем през определени изпитания, да научим някакви уроци, все едно сме на училище? Като се замисли човек, всъщност дори дреболиите са си цели – това да се помотаеш насам-натам пак си е цел, нали? Даже и подцели си има – върви напред, ако има препятствие – заобиколи го, обърни се, тръгни към началната точка, препятствието пак да се заобиколи, спри, почешай се, хайде пак напред…

Нямам предвид такива цели точно. По-скоро имам предвид нещо като “висша цел”, но понеже може да прозвучи твърде префърцунено, хайде да го наричаме “мисия”? Да не се бърка с “месия” или “меся”! А какъв е смисъла да имаме мисия?! Що да не се помотаем просто, така де…

Аз например не мога да си представя живота без мисия. Дребните задачки и цели не са интересни вече. Имаше време, когато можех да прекарам неограничено количество време с нещо не толкова важно – гледане на филми, висене в интернет, разглеждане на голи снимки, компютърни игри, sky is the limit… Не че има нещо лошо в това човек да се занимава с маловажни неща дотолкова доколкото те го развиват в някакво отношение, а не просто защото е модерно, защото другите правели така, защото така е свикнал, защото не знае с какво по-важно да се захване, защото компенсира някаква липса в живота си.

Идва време, когато човек осъзнава, че времето му на Земята е ограничено. Или поне е ограничено в сегашния живот – това си е даденост за тези, които вярват, че няма прераждане. И внезапно проумяваш, че искаш да правиш само неща, които ти доставят удоволствие и те развиват същевременно. След като е толкова кратък (НЕПРЕДВИДЕНО кратък) живота, какъв е смисъла да го пълним с неща, които са неприятни или скучни?

Един вероятен отговор на този въпрос е “Защото трябва”. А кой е казал, че “трябва”? О-о-о, такива колкото искаш – мама/татко, шефа, президента, полицая… А кой всъщност ни повелява да ги слушаме? Ами кой друг освен ние самите. Толкова е просто, но същевременно безкрайно неприятно да си го признаем!

Всъщност, какво точно можем да направим по въпроса? Като начало – премахваме нуждата си от въпросните хора. Докато чакаме на мама и тате да ни обличат и хранят, трудно можем да не се подчиним на исканията им, разумни или не. Докато чакаме на шефа да спуска заплатка в края на всеки месец, трудно можем да избираме какво да работим и кога, нали? Докато чакаме от президента да оправи бакиите в страната ни, все едно сме емигранти, дали можем да му диктуваме какво да предприеме – съмнявам се.

Това си е цяла нова тема, но само ще загатна – защо изпитваме нуждата да сме в ролята на жертва? Някой нещо не направил – лош! Някой нещо ни направил – пак лош! Някой ни погледнал по-така – лооош! А защо не обърнем играта наобратно – нека ние сме тези, дето правим/не правим, гледаме/не поглеждаме, нека ние да сме “лошите”! Ааа, как така? Ние, такива добрички, на мравката път сторваме, а отведнъж – бам и всичко живо изпищява от нас?! Не може то така… Дали наистина не може? А защо другите го могат? Ние да не сме по-глупави нещо? Или те са по-оправни? Ако наистина така мислим, дали не е време да потърсим и изкореним комплекса за непълноценност, който очевидно дреме в нас дълбоко-дълбоко? Как иначе? Ако нямахме такъв комплекс, кой тогава щеше да ни пошушва, че другите са по-по-най- а пък ние не сме нищо особено? Я по-добре да се свиваме там, пък другите да решат какво да става. И като решат – ауууу, какви са лоши! Какво глупаво решение са взели! Колко недалновидно, нехуманитарно, нелогично, не-, не-, не-… Май изглежда по-изгодно да стоим отстрани и да оценяваме това, което другите правят?

Май се отплеснахме, задълбахме в темата “Жертви и агресори”, както и в “Съдене и оценки”, но за тези неща по-късно…

Споделете вашата гледна точка