Детските интереси

Всеки нормален човек се радва на малките деца. Просто при срещата се изпълваш с радост и любов към тях. Често дори не търсим обяснение защо става така. Дори и по време на война никой не посяга на деца. Защо ли? От човечност? А какво човечно има в това да убиваш хора (пораснали деца)? Явно не е от човечност. В една война няма нищо човечно. Отговорът сигурно се корени другаде. Например, защото децата ни обезоръжават със своята невинност, простота (НЕ “простотия”), непринуденост. Когато искат нещо, те го искат недвусмислено, с цялото си същество се борят да го постигнат. Защо ли ние, възрастните, сме изгубили тази си непринуденост и прямота? Но това май е друга тема.

Сега по-скоро ни интересува как детските интереси подсказват каква е дарбата на човека. Безкрайно просто е – детето няма задръжките, комплексите, “мислите” в главата си, които често пречат на възрастния да реши какво точно иска. И точно затова можем съвсем безрезервно да считаме всяко от своите детски влечения като ясна подсказка къде е нашата дарба!

Няма две еднакви деца, дори и сред близнаците. Колкото и да си приличат, у всеки има различен интерес, подход, влечение. Едни като малки рисуват, други – пеят, трети – всякакви маймунджилъци, четвърти – могат да запомнят цяло стихотворение от две прочитания…

Често ни се струва много трудно да се върнем назад в детските си години и спомени. Ехееееей, като че ли толкова отдавна беше, все едно друг човек е било това… Всичко отрупано с “праха на времето”. Илюзия. Всяко наше преживяване от самото ни раждане (някои даже твърдят, че и преди раждането ни) си стои у нас, само трябва да положим известно усилие и да го извикаме – методи колкото щеш… Най-достъпния и прост – върни се там, където си израстнал, обиколи всяко кътче, спомни си къде си се крил, какво си правил, с кого си бил. Не е изобщо толкоз трудно – визуалната памет е много силна и веднъж разбутана с тези “оживели” спомени вдига от “мътилката” и куп други споменни връзки. Свържи се с хора от детството си, говорете си за “доброто старо време”, върнете се мислено за няколко минути. Изненада! Я гледай каква ясна памет съм имал?!

Помисли кое е било най-приятното ти занимание, не може да не си спомниш. Заеми се пак с него – ей така, на игра. Какво изскача, чакай, чакай…

Не на последно място – попитай родителите си (дано са сред живите още) – в какво съм бил най-добър като бях малък? Какво съм правел с часове? За какво сте ми се карали? Ако трябва да ме опишете с едно изречение, какво е то? Даже накарай ги да го направят писмено – ефектът е още по-силен.

След като разполагаме с двата списъка – собствения и този на нашите родители, вече знаем в какво сме били добри. Остава да помислим как можем тези свои занимания да доразвием днес, вече като възрастни. Капани по пътя – да се избягват на всяка цена:

  • “Това е било отдавна, вече е закърняло”
  • “Детска му работа, глупости разни”
  • “Ех, ако имах средства да го постигна”
  • “Нямам време сега за детинщини”
  • “Вече съм друг човек”
  • “Няма хляб в тая работа в тези времена…”

Пълни глупости!!! Нищо не закърнява толкова бързо – на един човешки крак са му трябвали хилядолетия докато се превърне от маймунски крайник в стъпало. Не се взимай насериозно – направиш ли го – добре дошъл в клуба на Великите. Признай, че и днес си същото дете като преди 20, 30, 40 и повече години, само дето малко на външен вид не го докарваш. Средствата са само оправдание – когато едно дете истински иска нещо, средствата сами идват. Човек няма време за това, което не желае. Точка. Само тези неща, които не искаме да свършим – само за тях “не остава време”. Колко удобни извинения си измисляме, нали?

Колкото до “хляба в тази работа” – остави на някой друг да прецени дали има или не. Поне опитай. Това си е цяла нова тема, но ако трябва да резюмирам – няма хляб САМО в нещо, което правиш по принуда. Във всяко нещо, което ти доставя удоволствие да вършиш има хляб, само трябва да се понапънеш!

Споделете вашата гледна точка