За кожно-венерическите умствени заболявания

Метафората е голяма работа! Човешката мисъл е свикнала да борави с понятия и техните имена. И обикновено се пречупва през собствената представа за обекта на дискусия. Например, ако ви разказвам за южноамериканския степен бизон, за тези от вас, които никога не са го виждали и пипали на живо, разказът звучи вяло и скучно. В най-добрия случай изплува някакъв смътен спомен от прашен американски уестърн за некви говеда, дето търчат насам-натам. Виж, ако използвам метафора и намеря сходство на това същото добиче с родната млекодайна крава, тогава всеки, който е стъпвал на село с умиление си припомня рогата ѝ, вимето, козината, всичко с картинки, цветни при това!

Ето защо бях толкова потресен, когато вчера се натъкнах на следната метафора – страховете в емоционалното ни тяло (т’ва па к’во е, ще рекат мнозина) се сравняват с гнойни рани по кожата. Едното не можеш да го видиш и пипнеш. Всякаква дискусия за него звучи отнесено. Виж, другото – ехехей, дори е обект на народен фолклор – всякакви херпеси, рани, язви, ууу, богатство от образи и всичките едни такива ясни и провокиращи въображението 🙂

За да не развалям удоволствието от четенето, няма да цитирам дословно. Просто е забавно да си помислиш, че живееш на планета, на която всеки е болен от свирепа екзема в най-добрия случай. И това се счита за нормално според всякакви медицински и правни норми. Какво се случва като докоснеш такъв човек? Боли! И той изпищява и гледа да си го върне, нали? Тъжната истина е, че нашата планета е такава. Само дето не е толкова очевидно, но това не значи, че не е вярно. И раните не са по кожата (слава Богу), а по емоционалното тяло. Страхове! От всичко. От всеки. И тази пародия на любов, която разиграваме пред себе си, пред “любимия”, пред децата си, не е никаква любов. Просто комплекс от страхове – да не остарея сам, да не ми се затрие рода, да не се налага сам да се оправям с всичко…

Като пък се съберем с някого се почва друга песен на страховете. Да не ме предаде, да не избяга от мен, да не намери някой по-смислен от мен, да не ме види в истинската ми същност… И започва играта на котка и мишка, единия е всеотдаен, другия е скръндзав. Колкото по-скръндзав, толкова по-доминиращ върху отдаващия се. Познато, нали?

Обичам те, но (НО!) ще правиш каквото аз искам. Ще играеш по моите правила! Ще бъдеш само мой! Ще, ще, ще! Иначе… търси си друг! Аз имам изисквания. Точка. Нека се разберем, тук не оспорвам правото да имаш изисквания, имай си ги, но към себе си. Ако наистина обичаш, давай. Не чакай да получаваш. Ако наистина обичаш, освободи! Не дръж в капана. Що за високомерие? Аз се грижа за някого, значи го обичам. Няма нищо общо между тези две неща. Нещо повече, колкото по-сериозно се грижиш за някого, толкова повече отнемаш възможността му сам да се справя с нещата. Не му гласуваш доверие. Поставяш се над него! Това ли е Любовта? Не е.

За избора и правотата

Правотата е субективно понятие. Всеки е прав за себе си. Всеки носи своята истина. Драмата настава тогава, когато се опитаме да пробутаме своята правота или истина на другите. На Земята всеки има право на избор, това далеч не е така на други места, но по тази тема друг път. Всеки може да избере дали да приеме истината на другия или не. Да настояваш другите да приемат твоята истина, означава да се бунтуваш срещу правото им на избор. Понеже това е свещено право, дар от Господа, значи, че се бунтуваш срещу Господ и неговите закони. За атеистите ще използваме понятието “природните закони”. Всички природни закони си работят независимо дали го осъзнаваме или не. Да отхвърляш нечие право на избор е все едно да нарушиш всеки друг (очевиден) природен закон, например да ходиш по “малка нужда” срещу вятъра. Разликата е в последствията, но и в двата случая те са неприятни за теб.

Природните (или Божии) закони са нещо толкова естествено и обективно, че чак е стряскащо да го премислиш. Те не действат за едни така, за други иначе. Нищо лично. Ако застанеш на линията на влака София – Варна, влака няма нищо лично срещу теб, когато те отнася със 100 км/час. Ето защо, нищо лично няма в това, че някой не вярва в нашата истина. Той живее в своя свят, със своята истина.

Има една теория за четирите истини:

  1. Моята истина;
  2. Твоята истина;
  3. Абсолютната истина (или Божията истина);
  4. Истината, над която можем да се споразумеем.

Тази, последната, сигурно е измислена от евреи или арменци 🙂

Нека вземем един простичък пример, за да илюстрираме тази теория – шеф се кара на подчинен, че пак е закъснял. Истината на шефа е, че ако всеки започне да закъснява, скоростта на работата ще пострада чувствително. Истината на подчинения е, че идването навреме на работа не гарантира качественото или навременното ѝ изпълнение. Истината на колегите на подчинения е, че мързеливеца най-накрая си го получи! Истината на шефа на шефа е, че такова дисциплиниране дава добро назидание на другите кандидат-закъсняващи. Абсолютната истина (ВЕРОЯТНО) е, че спорът е тотално излишен, всичко ще се подреди така или иначе по някакъв начин – или подчинения ще си продължи по старому, или ще бъде уволнен, или ще напусне. За тези, които са неспособни да прозрат абсолютната истина, остава споразумението, например подчиненият ще остава след работа толкова време, колкото е закъснял, за да компенсира. Или пък, всички минават на почасово заплащане, всекиму според прослуженото време – доколкото това би бил подходящ критерий за добре свършена работа.

Изводът е пределно прост – няма прав или крив. Цялата случка е неутрална. Нито е добра, нито лоша. Нейните участници обаче я оцветяват в добри или лоши краски. И както примерът показа – за едни тя е лоша, за други – добра.

Следващия път, когато усетим нужда да сме прави и да натресем на някого около нас нашата “правота”, не е лошо да се замислим долкото е “права” тази “правота”. И струва ли си похабената енергия и време, за да стане тя обща?

Сигурността и има ли тя почва у нас?

Сигурността е нещо като безплатния обяд. Хем го има, хем го няма. Или по-точно – рекламират я, продават я, но всъщност купуваме въздух под налягане! Кои са продуктите, свързани със сигурността:

  • Застраховки от всякакъв вид и характер – получаваш обезщетение в случай на неприятна случка;
  • Пенсионните фондове – получаваш пожизнена пенсия (скоро няма да е така, обаче!);
  • Здравноосигурителните фондове – получаваш безплатна медицинска помощ (и то на какво ниво!!!);
  • Тото и лотарии.

Какво прави тук тотото ли? Как какво – като всичко друго в списъка – всички плащат, едни се облажват. Всички продукти в списъка обещават безплатен обяд. Халява му викат руснаците. Келепир му викат шопите. С две думи – лесна печалба – даваш малко, взимаш много!

Всеки се опитва да ти продаде някаква сигурност. Само дето никой не може да ти я гарантира. Зачети т.нар. fine print – или ситния текст, който съпровожда всеки договор за застраховка, осигуровка и дори лотария. Всеки се измъква по тънката лайсна – не носел отговорност при форс-мажорни обстоятелства или както американците го наричат по модерному – “acts of God”.

Няма нищо сигурно на този свят, приятели. Дори старата поговорка, че никой не може да избяга от две неща – смъртта и данъчните – също не е никак сигурна. Има редица примери за хора, които успешно заобикалят всякакви данъчни закони и то – безнаказано. Оставете ги холивудските филми, дето накрая мошеника винаги влиза в затвора. Това е целта на филма, да успокои общественото негодувание и да “раздаде” очакваното възмездие. Действителността е доста по-различна.

Колкото до това да избегнеш смъртта – мнозина са го постигнали. Защо никой не ги е виждал?

  1. Защото хората са слепи – склонни са да виждат и завиждат за новия суичър D&G на познатите си, но не да виждат светците наоколо. А светите хора не са от тези, дето ще тръгнат барабан да бия и да пускат реклами по телевизията. Те се вълнуват от други неща. Тяхното его няма нужда от признанието на спящите духом.
  2. Защото те не искат да са около смъртните – това ги дърпа назад към смъртта. Все едно да се топнеш в кацата с катрана и да очакваш да се изчистиш лесно после. Йок. Смъртните и техните мисли са като катран за безсмъртните. Ако дръзнат да припарят в човешките градове, такава гадост се полепва по тях, че изчистване от катран може да се окаже детска игра за сравнение.
  3. Защото дори да са сред обикновените хора, на челата им не пише “Аз съм безсмъртен” – те просто изглеждат като всеки друг младеж на улицата, с тази разлика, че нито стареят, нито боледуват в смисъла, който смъртните влагат в това.
  4. Дори и някой да ги види и познае, дали е достатъчно луд да го оповести? Нужна му е жълта книжка, може би? Или социална изолация в най-добрия случай?

Но дори и да приемем, че смъртта е неизбежна, т.е. сигурна, това ли наистина искаме? Май не. Значи, колкото повече се стремим към “сигурност”, толкова по-силно бутаме към сигурната смърт. Някои оприличават сигурността с покой. А покойниците ги возят с краката напред към гробищата. Ето реда на мисли – сигурност = стабилни доходи = добро общество = прекрасни забавления = чудесни придобивки = лесен живот = малко усилия = повече време за излежаване и наслаждаване = спокойствие за себе си и семейството = (вечен) покой.

Защо не се отървем от нуждата от сигурност и спокойствие? Ако просто приемем, че не съществуват, ще се вълнуваме ли толкова? Май не. Дали се вълнуваме от розови бръмбари с пурпурни щипки и полицейски буркан на гърба, чието любимо ястие са мозъците на деца от предучилищна възраст? Не, разбира се, що за нелепа измислица. А защо тогава се вълнуваме и стремим към също така нелепата измислица, наречена “сигурност” и “спокойствие”? Много ясно, за да може някой да си направи бизнеса и да печели на наш гръб.

Честита Новата Година! С новым годом! Happy New Year!

Е, отминаха още едни дълги и напоителни коледно-новогодишни празници. За едни са си буквално “напоителни” – като че ли не се наливат целогодишно, за други – време за преосмисляне на изминалата година – ще речеш, че им е толкова скъпо времето, че само веднъж годишно сядат да помислят как и накъде, за трети – досадна поредица от преяждания и сума ти излишни почивни дни – все едно някой им е сложил пистолет в тила, за да се тъпчат насила или пък им е забранил да посвършат някоя и без това отдавна занемарена работа…

Изводът е, че колкото и прекрасен да е даден празник, винаги ще му намерим кусури, ако сме кусурлии по душа. А такива – бол.

А пък за тези от нас, които се радват на всеки ден като на специален празник, наистина пожелавам всеки ден и всичко около тях да ги радва и да живеят дълъг и щастлив живот. Другото да си го купят!!!