За кожно-венерическите умствени заболявания

Метафората е голяма работа! Човешката мисъл е свикнала да борави с понятия и техните имена. И обикновено се пречупва през собствената представа за обекта на дискусия. Например, ако ви разказвам за южноамериканския степен бизон, за тези от вас, които никога не са го виждали и пипали на живо, разказът звучи вяло и скучно. В най-добрия случай изплува някакъв смътен спомен от прашен американски уестърн за некви говеда, дето търчат насам-натам. Виж, ако използвам метафора и намеря сходство на това същото добиче с родната млекодайна крава, тогава всеки, който е стъпвал на село с умиление си припомня рогата ѝ, вимето, козината, всичко с картинки, цветни при това!

Ето защо бях толкова потресен, когато вчера се натъкнах на следната метафора – страховете в емоционалното ни тяло (т’ва па к’во е, ще рекат мнозина) се сравняват с гнойни рани по кожата. Едното не можеш да го видиш и пипнеш. Всякаква дискусия за него звучи отнесено. Виж, другото – ехехей, дори е обект на народен фолклор – всякакви херпеси, рани, язви, ууу, богатство от образи и всичките едни такива ясни и провокиращи въображението 🙂

За да не развалям удоволствието от четенето, няма да цитирам дословно. Просто е забавно да си помислиш, че живееш на планета, на която всеки е болен от свирепа екзема в най-добрия случай. И това се счита за нормално според всякакви медицински и правни норми. Какво се случва като докоснеш такъв човек? Боли! И той изпищява и гледа да си го върне, нали? Тъжната истина е, че нашата планета е такава. Само дето не е толкова очевидно, но това не значи, че не е вярно. И раните не са по кожата (слава Богу), а по емоционалното тяло. Страхове! От всичко. От всеки. И тази пародия на любов, която разиграваме пред себе си, пред “любимия”, пред децата си, не е никаква любов. Просто комплекс от страхове – да не остарея сам, да не ми се затрие рода, да не се налага сам да се оправям с всичко…

Като пък се съберем с някого се почва друга песен на страховете. Да не ме предаде, да не избяга от мен, да не намери някой по-смислен от мен, да не ме види в истинската ми същност… И започва играта на котка и мишка, единия е всеотдаен, другия е скръндзав. Колкото по-скръндзав, толкова по-доминиращ върху отдаващия се. Познато, нали?

Обичам те, но (НО!) ще правиш каквото аз искам. Ще играеш по моите правила! Ще бъдеш само мой! Ще, ще, ще! Иначе… търси си друг! Аз имам изисквания. Точка. Нека се разберем, тук не оспорвам правото да имаш изисквания, имай си ги, но към себе си. Ако наистина обичаш, давай. Не чакай да получаваш. Ако наистина обичаш, освободи! Не дръж в капана. Що за високомерие? Аз се грижа за някого, значи го обичам. Няма нищо общо между тези две неща. Нещо повече, колкото по-сериозно се грижиш за някого, толкова повече отнемаш възможността му сам да се справя с нещата. Не му гласуваш доверие. Поставяш се над него! Това ли е Любовта? Не е.

Споделете вашата гледна точка