За избора и правотата

Правотата е субективно понятие. Всеки е прав за себе си. Всеки носи своята истина. Драмата настава тогава, когато се опитаме да пробутаме своята правота или истина на другите. На Земята всеки има право на избор, това далеч не е така на други места, но по тази тема друг път. Всеки може да избере дали да приеме истината на другия или не. Да настояваш другите да приемат твоята истина, означава да се бунтуваш срещу правото им на избор. Понеже това е свещено право, дар от Господа, значи, че се бунтуваш срещу Господ и неговите закони. За атеистите ще използваме понятието “природните закони”. Всички природни закони си работят независимо дали го осъзнаваме или не. Да отхвърляш нечие право на избор е все едно да нарушиш всеки друг (очевиден) природен закон, например да ходиш по “малка нужда” срещу вятъра. Разликата е в последствията, но и в двата случая те са неприятни за теб.

Природните (или Божии) закони са нещо толкова естествено и обективно, че чак е стряскащо да го премислиш. Те не действат за едни така, за други иначе. Нищо лично. Ако застанеш на линията на влака София – Варна, влака няма нищо лично срещу теб, когато те отнася със 100 км/час. Ето защо, нищо лично няма в това, че някой не вярва в нашата истина. Той живее в своя свят, със своята истина.

Има една теория за четирите истини:

  1. Моята истина;
  2. Твоята истина;
  3. Абсолютната истина (или Божията истина);
  4. Истината, над която можем да се споразумеем.

Тази, последната, сигурно е измислена от евреи или арменци 🙂

Нека вземем един простичък пример, за да илюстрираме тази теория – шеф се кара на подчинен, че пак е закъснял. Истината на шефа е, че ако всеки започне да закъснява, скоростта на работата ще пострада чувствително. Истината на подчинения е, че идването навреме на работа не гарантира качественото или навременното ѝ изпълнение. Истината на колегите на подчинения е, че мързеливеца най-накрая си го получи! Истината на шефа на шефа е, че такова дисциплиниране дава добро назидание на другите кандидат-закъсняващи. Абсолютната истина (ВЕРОЯТНО) е, че спорът е тотално излишен, всичко ще се подреди така или иначе по някакъв начин – или подчинения ще си продължи по старому, или ще бъде уволнен, или ще напусне. За тези, които са неспособни да прозрат абсолютната истина, остава споразумението, например подчиненият ще остава след работа толкова време, колкото е закъснял, за да компенсира. Или пък, всички минават на почасово заплащане, всекиму според прослуженото време – доколкото това би бил подходящ критерий за добре свършена работа.

Изводът е пределно прост – няма прав или крив. Цялата случка е неутрална. Нито е добра, нито лоша. Нейните участници обаче я оцветяват в добри или лоши краски. И както примерът показа – за едни тя е лоша, за други – добра.

Следващия път, когато усетим нужда да сме прави и да натресем на някого около нас нашата “правота”, не е лошо да се замислим долкото е “права” тази “правота”. И струва ли си похабената енергия и време, за да стане тя обща?

Споделете вашата гледна точка