За хората като кухненски прибори и инструменти

Същността на идеята е проста – всеки кухненски аксесоар има определена форма и предназначение. Лъжицата е идеална за течни храни, но се справя повече от зле със спагети например. Ножа за хляб създава кошмари при опит за рязане на сирене. Отварячката за консерви е тотално безполезна при отваряне на вино. Азбучни истини, нали?

Хората и кухненските прибори имат много общо помежду си. И при хората не е удачно да пратиш учител да кърти стара улична настилка. Нито пък водопроводчик да прави електроинсталация. Изключения винаги има, но както знаем те само потвърждават правилата.

Тогава защо е толкова сложно да приемем, че всеки от нас се ражда предварително готов да стане нещо конкретно. Далече съм от идеята за кастовото разделение, което е така широко застъпено в Индия например. По-скоро говорим за дарба, с която всеки идва на този свят. Ако трябва да вземем нагледен пример, лъжицата и вилицата се правят от различни заготовки, нали? Няма как от заготовка за вилица да направиш лъжица или обратното. Дори и да измислиш как, нито процеса ще е ефективен, нито резултата ще изглежда/работи добре.

По същия начин хора, които са идеално подготвени за просветители, под влияние на среда, родители, учители и др. се оказват в хранително-вкусово училище например. Или пък хора, на които езиците се удават безкрайно лесно, потрошават години, за да станат счетоводители или доктори, примерно.

Е, добре, ще речеш, как да разберем каква е дарбата/заготовката у някого? Еее, готованци! Няма лесна рецепта. Това да не ви е аптеката – “дайте, моля, едно хапче за изхождане”. Не мисля, че има еднозначен отговор – знам, че определени дарби и влечения се наследяват, особено по майчина линия, но пък и знам, че това наследяване не винаги е по права линия и за всяко поколение. Ето защо много родители са разочаровани, че децата им не желаят и да помиришат “бащиния поминък”.

За да не задълбаваме в такава Тера Инкогнита, не е ли по-лесен методът на анализа? Наблюдаваме себе си на какво реагираме. Можем да реагираме отрицателно или положително. Можем и да сме безразлични. Кое е това, което ни пали? Това, което забелязваме, пък други пропускат?

Влизаме в една стая и се оглеждаме. Повярвайте ми, няма двама човека в една компания, които да забелязват първо едно и също нещо. Един ще обърне внимание на завесите. Друг – на лампите. Трети – на съчетанието на цветовете. Четвърти – на разположението на мебелите. Пети – на играта на светлини и сенки. Шести – на аромата. Защо да не приемем, че това, което първо ни прави впечатление по някакъв начин подсказва къде сме силни, т.е. кое ни интересува живо?

Трохи от срещата ми с Дон Мигел Руис при Майските руини

Основното, което мога да кажа е, че всякакъв опит да предам истината с думи е обречен на провал. Няма и да се опитвам. Все пак, бих искал да нахвърлям интересни парченца от мозайката, които останаха в мен след тази среща. Не са свързани помежду си и няма нужда да са:

  • Раят не се стреми към себе си. Внимавай като общуваш с такива, които се стремят към него!
  • Всеки от нас е рай, без значение дали го знае или не. Да се стремиш към рая е равносилно на признанието, че имаш сериозни проблеми с блаженството.
  • Хората имат зависимост от страданието. Толкова им харесва, че не могат без него. Няма друга причина сами да се вкарват в него ден след ден, след ден…
  • Най-първичния страх е страхът от непознатото.
  • Ангел = посланник (messenger).
  • Всеки от нас е ангел (посланник), само дето някои не помнят посланието, което носят.
  • Тялото ти е твоят ангел на смъртта.
  • Страшния съд (last judgement) е криво тълкувание на нещо толкова просто – това е последното съдене, което правиш над самия себе си.
  • Хората са разказвачи. Ако нямат език, ще създадат, само и само да са способни да разказват.
  • Истинската любов не изисква никакви жертви.
  • Да обичаш не значи да си уязвим, напротив. Да търсиш и очакваш любов те прави уязвим.
  • Не истината боли, а разбитите от нея илюзии.
  • Съденето започва, когато имаш или си създадеш база за сравнение.
  • Обичай заради хубавото чувство, а не заради обекта на любовта.