Свободата – желана и осъзната

От малки ни учат, че най-важното нещо в живота е Свободата. На словото, на избора… Цял живот се борим за някаква свобода – от настойници, от учители, от началници, от всякакви досадности… Защо не успяваме?

Защото това е сляпа борба. Дефинираме някакъв “враг” и започваме да водим дълга и продължителна война с него. Дали няма да е по-успешно, ако не опитаме да помечтаем първо. Да се видим вече “освободени”, да поживеем в този образ. Дали, ако постигнем целта си, ще сме щастливи? Дали е това, което сме искали?

Много абстрактно започна да става. В такива моменти винаги търся примери, за да не се изгубя. Искаме свобода на личните данни – бунтуваме се срещу биометричните паспорти, как така ще ни прошнуроват и пронумероват като някакви зеленчуци… Искаме си неприкосновеността! Е, това е част от цената, която трябва да платим, за да сме членове на модерното общество. Всяка стъпка в посока увеличаване на сигурността води неизбежно да жертване на някакви свободи. Като не искаме да си даваме отпечатъците, отиваме да живеем в далечна Африка, там още дълго време няма да ги закачат с такива “глупости”. Но дали ще ни хареса?

Робът се бори срещу тираните си, на всяка цена иска своята Свобода. И идва един прекрасен ден – тираните загиват или биват пометени и робът става свободен. И какво? Къде ще спи? Кой ще го храни? Кой ще се грижи за нуждите му? За да заживее “свободно” ще му се наложи да поработи сериозно, най-вече върху себе си и своите стереотипи.

Шефът такъв, шефът – онакъв. Ужас. Клю-клю по цял ден и мрънкане по цяла вечер. Темата за несправедливите шефове е една от Топ 10-те теми за маса. Лесно е да посочиш недостатъците на “господаря”, но се иска доста повече, за да поемеш отговорност и ти като него и да му покажеш с действия къде греши. Нали?

Ставаш си сам шеф – каквото ти харесва – това правиш. Когато и както искаш. И на никого не даваш отчети. Не е ли яко! Нооо, има някои малки особености – няма сигурна заплатка в края на месеца, няма аванси, безлихвени заемчета, няма служебен джиесем, кола… Няма кого да набутваме от служебния телефон и да правим тайни забежки със служебно гориво. И най-важното – трябва да поемем отговорността за неуспехите! А такива – с лопата да ги ринеш. Това, че шефа не мрънка по цял ден, не означава, че няма проблеми. Просто се е научил да ги преглъща, анализира и вади полезни поуки. И да носи отговорност, а не да се оплаква от лошото време, “глобалната криза” и т.н.

За да обобщим – най-краткия път към свободата вероятно минава през това да се научим да поемаме отговорност за последствията ѝ. Щом усвоим този урок, тя сама ще ни потърси, няма нужда да водим дълга и безсмислена борба с вятърни мелници и тям подобни…

Споделете вашата гледна точка