Фирмите като превозни средства

Защо да не разглеждаме бизнес активностите на хората като различни по вид и размер превозни средства? Нека направим няколко аналогии:

  • Свободни професии, напр. адвокати, художници, журналисти – велосипед или малка гребна лодка – силата за задвижване идва от единствения пасажер, от него си зависи скоростта, маршрута и графика на движение. Ако се трудиш, ще се движиш, ако не – спираш. Всекиму според възможностите, ни повече, ни по-малко. Случва се да паднеш, да се понатъртиш, ставаш, изтупваш се и продължаваш – голяма работа – никой не е застрахован от погрешни завойчета;
  • Еднолични фирми – мотоциклет, ATV или моторница – мощен (или не чак толкова) двигател помага за движението, ограничен капацитет за пътници, автономен избор на скорост и посока, но за да работи двигателя се налага да купуваме гориво, да ходим на сервиз, да поддържаме счетоводен баланс – изразходено гориво, изминати километри и т.н. Ако не ти е читаво счетоводството, машинката спира и ще буташ или ще махаш на колеги за помощ. Случва се да се надцениш в шофьорските си способности и да те глобят за превишена скорост или просто да тупнеш на някой по-остър завой;
  • Дружества с ограничена отговорност – според размера биват велосипед-тандем, мотор с кош, автомобил, яхтичка, хеликоптер. Няколко човека събират пари и си построяват/купуват превозното средство като всеки поема някаква част от труда по него – един набавя бензин (търговец), друг поправя двигателя (инженер), трети бута ако закъсаме (поддръжка на клиенти), четвърти бибипка на всички околни (маркетинг), пети работи с GPS навигацията (финансов директор) и т.н. Чудесно съжителство, но има малък проблем – всички трябва да се движат в една посока, с едни темпове. Ако някой започне да се разсейва, другите започват да недоволстват – спъва им прогреса. Може и да го изхвърлят зад борда, ако не си взема бележка. Ако катастрофираш, започва едно сочене с пръст – този виновен, не, онзи. Винаги ще се намери някой да поеме ролята на черната овца;
  • Акционерни дружества – автобус, самолет, влак, круизен кораб – все интересни превозни средства. Един “кара кораба”, други му помагат, трети просто кротко си седят и се наслаждават на крайпътните панорами. Какво има в круизния кораб – висш екипаж (работещи акционери), редови екипаж (служители), пътници (неработещи акционери). Мощен растеж, чувство за сигурност, стриктни правила, железен график. Е, да, но понякога и Титаник потъва. Колкото по-голямо превозното средство, толкова повече жертви при злополука – какво да правиш – статистика…

Защо всъщност задълбахме в толкова буквални сравнения? За да се опитаме да разпознаем себе си в някоя от горните “картинки”. Дали наистина това искаме? Искаме ли цял живот да “блъскаме” за единия насъщен и ако се наложи да поспрем, ще гладуваме? Искаме ли да чистим тоалетните в чужд кораб, но пък пред приятели да се фукаме, че работим на най-големия круизен кораб на света? Искаме ли просто тихо и кротко да си седим в седалката и накъдето ни лашне автобуса, натам да пътуваме, гледайки как лекичко живота ни минава покрай нас?

Струва ми се, че дълбоко в себе си всеки от нас би желал сам да е господар на маршрута си – да, днес ще ида до Сен Тропе, ще плеснем с Луй Дьо Фюнес “гив-ми-файв”, утре ще отскоча до Бат Арни в Щатите да сръбнем по чайче, вдругиден… ще видя в какво настроение съм и тогава ще реша.

Също така ми се струва, че още по-дълбоко в себе си всеки от нас би искал сам да определя темпа на движение – кога ще започна работа, кога ще свърша, кога и дали да обядвам, кога ще си лягам, кога и колко дълго ще излизам в отпуск.

В кое от гореизброените превозни средства е възможно това? Да, ама друса, духа, опасно е, бавно е, такова е, онакова е. Ще донесем вода от девет кладенци, за да си докажем, че не е разумно. По-“разумно” е в топлия, голям кораб. Нищо, че не знаем дали утре половината екипаж няма да бъде изоставен на самотен остров. Или пък дали няма да ни намалят дажбите и да ни увеличат работните смени. Е, ще имаме още един повод да се оплачем от мениджмънта, всъщност – този капитан е голям убитак – откъде изобщо се пръкна.

А всъщност в дъното на нещата стои втълпената ни несигурност. Натрапили са ни я още от малки. И сме я приели като чиста монета. Защо да е така ли? Ами има ли несигурност в малкото дете? Не. Реве ли то без повод? Не. То реве само когато е гладно, жадно или нещо го щипе или боли. То НИКОГА няма да ревне, че видите ли може да остане гладно или жадно. То не е невротик, не се интересува от бъдещето, то живее тук и сега. За него е важно какво се случва, а не какво се е случило или какво ще се случва. Ставаме невротици в училище. Придобиваме едни “висши”, “абстрактни” понятия. Започваме да се косим за нероден Петко. И в крайна сметка загърбваме дарбите си и се бухваме в чуждия автобус, може да не знаем къде и ЗАЩО отива, но поне дават храна (макар и мизерна) и има тоалетна (макар и вонлива).

Е, прав Ви път, дано го следвате леко и безаварийно.

Споделете вашата гледна точка