Реалностите или сънищата

Сън = реалност. Реалност = сън. Както се казваше в култов сериал “Совите не са това, което са”.

Всеки от нас живее в собствения си сън, наричайки го реалност и е прав – той си е къде-къде по-реален за него, отколкото сънищата на всички останали взети заедно.

Проблемите възникват, когато два или повече индивида започнат да водят борба чий сън е по-реален. Преки примери за това са почти всички конфронтации, особено когато приписваш на опонента си създадени от теб негови характеристики.

Случвало ли ви се е някой да ви изкарва глупак? О, да, честичко, нали? А дали това е истина? Неговата – може би, но не и вашата, освен, ако не му повярвате. Имате избор. А истината всъщност е, че той сам себе си смята за глупак и много му се иска да го сподели, но го е срам и хемороидът, дето мърда между ушите му го кара да изкарва другите глупаци.

По същия начин този, който е взискателен и сприхав с другите е най-вече самобичуващ себе си. Той не може да си прости като допуска грешки и по този повод смята, че не бива да прощава и на другите за този “ужасен грях”!

За да направим темата кратка – ако утре някой ви срещне и ви лепне етикет или просто разиграе поредния етюд от своя сън, просто си припомняме, че това си е неговия сън и неговия проблем – просто сме се озовали на неподходящото място и на неподходящото време – ако не бяхме ние, някой друг щеше НЕПРЕМЕННО да го отнесе…

‘апването, пийването, тия три работи…

Христос Воскресе, Българи!

За някои този празник е повод да се замислят за саможертвата и човечността, за други – да хапнат, да пийнат и там каквото друго попадне, за трети – добра възможност да “избичат” някой “часпром” през почивните дни…

Няма да крия, че съм привърженик на холистичния подход към здравето. За тези, които не владеят чужди езици или тази чуждица не е понятна, пояснявам – това е подход, при който човешкото тяло се разглежда като единен и цялостен механизъм, а не просто сбирщина органи.

И както можем да се досетим, много сериозно влияние върху нашето тяло оказва храната, която поемаме всекидневно. Човек изгражда своите хранителни навици от най-млада възраст под влияние на кого? На родителите си, естествено. Както поговорката гласи, “Крушата не пада по-далече от дървото”, нашите хранителни навици са пряка последица от тези на семейството, в което сме пораснали. Ако в семейството се набляга на месото, на нас също ни се услаждат всякакви месни продукти. Ако в семейството се набляга на хляба и тестените изделия, “набиваме” банички и “беу уеп” редовно.

По мое скромно мнение, огромна част от т.нар. “наследствени заболявания” са си чиста проба резултат от “наследствени хранителни навици”. Изводът е, че ако родителите ни боледуват или, не дай Боже, умират от определени болести, не е задължително и ние да се “гътнем” от подобни. Особено, ако осъзнаем и се отървем от някои вредни хранителни навици.

Кои са вредни навици ли? Прочетете “Ензимният фактор” на д-р Хироми Шиния – 75-годишен все още практикуващ гастроентеролог с над 300 000 изследвания. С прости примери той доказва, че храни като месни и млечни продукти водят до стареене на тъканите, както и до алергии. За много хора това звучи шокиращо, направо “Веганско”, но има сериозни научни факти в подкрепа на тези твърдения. Всъщност, това звучи шокиращо само за тези от нас, които са “залепнали” към своите хранителни навици и не желаят да чуят такъв съвет. На тях пожелаваме здраве и щастие, и успехи по пътя към старостта.

На тези, които преценяват горното като лудост, мога само да спомена, че за самия мен идеята да не се докосва месо звучеше като тема табу. В продължение на 33 години не сядах на масата, ако не ме чакаше някакъв вид месна гозба или поне колбас в добавка. Като капак на всичко, ако не хапнех порядъчно количество месце, само след 2 часа ме обземаше непреодолим глад. Днес, 3 години по-късно, след постепенна трансформация на вижданията ми и на навиците, не изпитвам никакво влечение към месо, както и изкарвам ден-два всяка седмица изобщо без да хапна нищичко. Невъзможно? Приятели, няма нищо невъзможно на Света, важното е да запазим способността си да приемаме нови неща, а не да излагаме собствено мнение по всяка тема…

Д-р Шиния също така излага и една интересна хипотеза – месото от животни с по-ниска телесна температура от човека – т.е. риби, земноводни и влечуги – е полезно за разграждане наслояванията в кръвоносните съдове, тъй като, попаднали в нашата кръв мазнините от това месо не се втвърдяват, както това се случва с тези от животни с по-висока или равна на нашата температура.

Вредни навици (но кой не го знае всъщност) са и тютюнопушенето и пиенето на алкохол. Напук на всеобщото схващане, че алкохола действа съдоразширяващо и едва ли не е полезен в умерени количества, д-р Шиния наблюдава, че този ефект е доста кратковременен и освен това тъй като е продиктуван от външни вещества, организмът се стреми да компенсира тази промяна. Т.е. след като отмине това съдоразширяващо действие на алкохола, съдовете се свиват дори повече отпреди.

На тези, които вдигат рамене и казват: “Е, какво да правя като ми е сладко”, ще отговоря – братя, това е просто навик, или “програма”, както я наричам аз. Тя действа на подсъзнателно ниво и ние си мислим, че тялото просто си иска това или онова (напр. месо или алкохол). Ако това беше така, нека някой ми обясни защо, ако “устискаме” 30-40 дни на изкушението, то в един момент просто престава да ни действа? Не вярвате? Опитайте.

За кожно-венерическите умствени заболявания

Метафората е голяма работа! Човешката мисъл е свикнала да борави с понятия и техните имена. И обикновено се пречупва през собствената представа за обекта на дискусия. Например, ако ви разказвам за южноамериканския степен бизон, за тези от вас, които никога не са го виждали и пипали на живо, разказът звучи вяло и скучно. В най-добрия случай изплува някакъв смътен спомен от прашен американски уестърн за некви говеда, дето търчат насам-натам. Виж, ако използвам метафора и намеря сходство на това същото добиче с родната млекодайна крава, тогава всеки, който е стъпвал на село с умиление си припомня рогата ѝ, вимето, козината, всичко с картинки, цветни при това!

Ето защо бях толкова потресен, когато вчера се натъкнах на следната метафора – страховете в емоционалното ни тяло (т’ва па к’во е, ще рекат мнозина) се сравняват с гнойни рани по кожата. Едното не можеш да го видиш и пипнеш. Всякаква дискусия за него звучи отнесено. Виж, другото – ехехей, дори е обект на народен фолклор – всякакви херпеси, рани, язви, ууу, богатство от образи и всичките едни такива ясни и провокиращи въображението 🙂

За да не развалям удоволствието от четенето, няма да цитирам дословно. Просто е забавно да си помислиш, че живееш на планета, на която всеки е болен от свирепа екзема в най-добрия случай. И това се счита за нормално според всякакви медицински и правни норми. Какво се случва като докоснеш такъв човек? Боли! И той изпищява и гледа да си го върне, нали? Тъжната истина е, че нашата планета е такава. Само дето не е толкова очевидно, но това не значи, че не е вярно. И раните не са по кожата (слава Богу), а по емоционалното тяло. Страхове! От всичко. От всеки. И тази пародия на любов, която разиграваме пред себе си, пред “любимия”, пред децата си, не е никаква любов. Просто комплекс от страхове – да не остарея сам, да не ми се затрие рода, да не се налага сам да се оправям с всичко…

Като пък се съберем с някого се почва друга песен на страховете. Да не ме предаде, да не избяга от мен, да не намери някой по-смислен от мен, да не ме види в истинската ми същност… И започва играта на котка и мишка, единия е всеотдаен, другия е скръндзав. Колкото по-скръндзав, толкова по-доминиращ върху отдаващия се. Познато, нали?

Обичам те, но (НО!) ще правиш каквото аз искам. Ще играеш по моите правила! Ще бъдеш само мой! Ще, ще, ще! Иначе… търси си друг! Аз имам изисквания. Точка. Нека се разберем, тук не оспорвам правото да имаш изисквания, имай си ги, но към себе си. Ако наистина обичаш, давай. Не чакай да получаваш. Ако наистина обичаш, освободи! Не дръж в капана. Що за високомерие? Аз се грижа за някого, значи го обичам. Няма нищо общо между тези две неща. Нещо повече, колкото по-сериозно се грижиш за някого, толкова повече отнемаш възможността му сам да се справя с нещата. Не му гласуваш доверие. Поставяш се над него! Това ли е Любовта? Не е.

За избора и правотата

Правотата е субективно понятие. Всеки е прав за себе си. Всеки носи своята истина. Драмата настава тогава, когато се опитаме да пробутаме своята правота или истина на другите. На Земята всеки има право на избор, това далеч не е така на други места, но по тази тема друг път. Всеки може да избере дали да приеме истината на другия или не. Да настояваш другите да приемат твоята истина, означава да се бунтуваш срещу правото им на избор. Понеже това е свещено право, дар от Господа, значи, че се бунтуваш срещу Господ и неговите закони. За атеистите ще използваме понятието “природните закони”. Всички природни закони си работят независимо дали го осъзнаваме или не. Да отхвърляш нечие право на избор е все едно да нарушиш всеки друг (очевиден) природен закон, например да ходиш по “малка нужда” срещу вятъра. Разликата е в последствията, но и в двата случая те са неприятни за теб.

Природните (или Божии) закони са нещо толкова естествено и обективно, че чак е стряскащо да го премислиш. Те не действат за едни така, за други иначе. Нищо лично. Ако застанеш на линията на влака София – Варна, влака няма нищо лично срещу теб, когато те отнася със 100 км/час. Ето защо, нищо лично няма в това, че някой не вярва в нашата истина. Той живее в своя свят, със своята истина.

Има една теория за четирите истини:

  1. Моята истина;
  2. Твоята истина;
  3. Абсолютната истина (или Божията истина);
  4. Истината, над която можем да се споразумеем.

Тази, последната, сигурно е измислена от евреи или арменци 🙂

Нека вземем един простичък пример, за да илюстрираме тази теория – шеф се кара на подчинен, че пак е закъснял. Истината на шефа е, че ако всеки започне да закъснява, скоростта на работата ще пострада чувствително. Истината на подчинения е, че идването навреме на работа не гарантира качественото или навременното ѝ изпълнение. Истината на колегите на подчинения е, че мързеливеца най-накрая си го получи! Истината на шефа на шефа е, че такова дисциплиниране дава добро назидание на другите кандидат-закъсняващи. Абсолютната истина (ВЕРОЯТНО) е, че спорът е тотално излишен, всичко ще се подреди така или иначе по някакъв начин – или подчинения ще си продължи по старому, или ще бъде уволнен, или ще напусне. За тези, които са неспособни да прозрат абсолютната истина, остава споразумението, например подчиненият ще остава след работа толкова време, колкото е закъснял, за да компенсира. Или пък, всички минават на почасово заплащане, всекиму според прослуженото време – доколкото това би бил подходящ критерий за добре свършена работа.

Изводът е пределно прост – няма прав или крив. Цялата случка е неутрална. Нито е добра, нито лоша. Нейните участници обаче я оцветяват в добри или лоши краски. И както примерът показа – за едни тя е лоша, за други – добра.

Следващия път, когато усетим нужда да сме прави и да натресем на някого около нас нашата “правота”, не е лошо да се замислим долкото е “права” тази “правота”. И струва ли си похабената енергия и време, за да стане тя обща?

Приемането на себе си

За да открием дарбата си, преди всичко трябва да приемем себе си, заедно с всички свои силни страни и слабости. Ако не приемем слабостите си, значи се бунтуваме срещу себе си. А бунтуваме ли се срещу себе си, бунтуваме се срещу Живота. А плуваме ли срещу течението, харчим само енергия.

Защо да приемаме слабостите си? Нека си послужим с пример – кой умира – бебетата или възрастните? Възрастните, нали? Поне като правило. Добре, хайде сега да познаем – кои са слаби и уязвими? Бебетата-а-а! Значи, какъв е извода – слабите живеят и оцеляват. Невероятно, нали? Нека го подкрепим с още някой пример – след буря кои дървета оцеляват – твърдите дебели или младите и гъвкави?

С други думи – слабостите ни спасяват, колкото и парадоксално да звучи! Ако го погледнем и от теологична перспектива – нали всички сме чеда Господни. Наистина ли сме толкова арогантни да смятаме, че Господ ни е създал не както трябва?

Всъщност, не е ли по-лесно и по-естествено да доразвием това, с което сме надарени, вместо да се вкарваме в някакви драми, че не можем това и онова. Всеки от нас е дошъл тук с цел. И е приспособен максимално добре да изпълни тази цел. И целите ни са различни. Иначе всички щяхме да се еднакво високи, еднакво красиви, еднакво богати, еднакво умни, еднакво кльощави, у-у-ужас…

И не на последно място – ако не приемаме себе си, как да се обичаме? А защо да се обичаме? За да можем да обичаме другите. Защото, ако очакваме отвън да дойде любовта, има дълго да я чакаме. Любовта трябва да извира отвътре, да прелива и да даряваме другите около себе си. Нека пак вземем дърветата за пример – дали щяхме да им се радваме и обичаме, ако бяха сухи, гнили, безполезни? Всъщност, те са пълни с живот и любов – по стволовете и клоните им тече сока на Живота – отглеждат листа, раждат плодове, радват ни с аромата на цветовете си, пазят ни в сянката на короната си. Т.е. преливат от любов и така всички се навъртаме около тях – от малките пчелички до хората и слоновете. Не чакат ние да ги заливаме с любов.