Разходка из Вазовата екопътека

Една от малкото маркирани и обезопасени екопътеки в общината. Разбира се, угодия няма – за истинския планинар поставянето на парапет и стъпала граничи с разсипия, но пък не са малко и тези, на които им омекват краката като се озоват в близост до скалния ръб на 300-метровата пропаст.

Пътеката е доста посещавана, особено през почивните дни, но е приятен начин да раздвижиш краката и да се полюбуваш на падащата отвисоко вода.

Свързва селата Гара Бов и Заселе като има ориентировъчна денивелация около 400 м. Общото времетраене на един преход в двете посоки е 2-3 часа. Ако си с автомобил, и двата варианта са възможни: Гара Бов-Заселе-Гара Бов или Заселе-Гара Бов-Заселе. Първият предлага изкачване и после спускане, а вторият е спускане и след това изкачване, като слизането до Гара Бов не е наложително – водопадът се намира по средата на разстоянието. Ако си с обществен транспорт, има вариант за пътуване до Гара Бов с влак (или маршрутка от Своге) и след това маршрутка от Заселе до Своге. Разбира се и обратното също е възможно, въпрос на разписание на транспорта.

Пътят към пътеката е добре обозначен и няма как да се изгуби човек. Водопадът понамалява дебита си през лятото, но въпреки това е любима дестинация на много туристи. В горната част на екопътеката има беседки с маси, на които може да се отпочине и похапне.

Кратък пътеводител: Вазова екопътека

Разходка до водопад “Под камико”

Зад това поетично шопско название всъщност се крият два водопада, изненадващо красиви, под позабравеното село Бов, община Своге. Точно какъвто е случаят и с Лакатник, има разлика между с. Бов и Гара Бов. Двете населени места са “родственици”, но едното е разположено в близост до железопътната линия и е с по-многобройно население, а другото е “дядо” му и се намира на доста по-голяма височина в Балкана. Някогашните “бовци” постепенно са се преселили към ЖП линията, която осигурява удобен транспорт на стоки и хора, както и поминък за много от тях. Иначе казано, за да стигнеш до с. Бов, трябва да преминеш през Гара Бов и да покараш още 4-5 километра по изкачващ се и лъкатушещ, но поддържан асфалтов път.

Въпросният “камик” всъщност представлява високо каменно образувание, което в основата си има дупка и прилича на камина с дълъг каменен комин. Той е в непосредствена близост до водопадите.

Има два начина на подход към тях: от пътя, на около километър преди центъра на селото, или от самия център на селото. От пътя следва постепенно изкачване до подножието на водопадите, след това по обиколна пътечка се минава покрай “камико” и се изкачваме до къщите и горната част на водопадите.

От центъра на селото има спускане към водопадите и след това още спускане, ако искаш да стигнеш и до “камико” и подножието.

И двата варианта представляват кратка разходка в рамките на 30-40 минути. Маршрутът не е твърде известен и няма навалица дори и в почивните дни.

Кратък пътеводител: Водопад “Под камико”

Разходка до Добравишка скакля

Водопадът се намира близо до село Добравица, по старому “Загъжене”, община Своге. До селото се стига като се мине през с. Искрец и в началото на с. Брезе се тръгва по черен път, който някога е бил асфалтов, но вече е останала само чакълената основа.

В селото може да се паркира до чешмичката и се тръгва по широк коларски път почти без денивелация. На доста места има поставени указателни табели “Към водопада”.

Към средата на прехода пътеката се разделя, десният ръкав води към широка поляна и частни имоти, а левият започва изкачване и продължава към водопада. Тази точка е крайната, до която може да се стигне с автомобил, след това пътят става твърде екстремен дори и за модерни “джипове”.

След изкачването следва плавно спускане и след около 20 минути се достига до остър завой, зад който е водопадът. За да се стигне до него е необходимо да се премине по тясна и стръмна пътечка. Повишено внимание се изисква, ако скоро е валяло и пътеката е мокра. В подножието на водопада да се избягва ходенето по мокрите камъни – има опасност от подхлъзване и наранявания.

Както е логично да се предположи, водопадът е най-пълноводен през пролетта и след периоди с усилени валежи, но и през лятото не пресъхва.

Общата продължителност на пешеходния преход: около 60-90 мин

Подробен пътеводител: Добравишка скакля

Есенни кадри от Солу Кхумбу 2017

Поглед към Непал в рими

Представям ви едно красиво стихотворение от големия български краевед, планинар, писател и мой уважаван приятел, Боян Балкански:

ПОГЛЕД КЪМ НЕПАЛ

Непал! Земя на етноси стотина
сред хималайския цветист простор,
на непокварени народи с климат
на разбирателство във всеки двор.

Непалците не са многоимотни,
но никога не чувстват се сами,
защото в тях душата е подготвена
куп добродетели да приюти.

А те са причудливичко щастливи,
все още необезчестени там
от материалист уродливи
със бездуховна съвест и без свян.

Там хората си разговарят с Бога,
с природата беседват всеки ден.
Живеят по законите ѝ строги,
пред тях е всеки чинно примирен.

Затуй са винаги чистосърдечни.
Притичват се на помощ при беда
било на близък или пък далечен.
Оставят дар със бисерна следа.

И одухотворен остава всеки,
докоснал хималайската снага,
накичил си душата със букети
от благородство, дух и светлина.

Боян Балкански, 2017

Тянгбоче (3860м)

Nepal_20150418_0741_IMG_0760

Ранно утро във високопланинското селище. Това е едно от най-високо разположените населени места, в които кипи живот и през зимата. Слънцето все още се крие срамежливо зад гърба на красавицата Ама Даблам (6814м). През нощта е валял ситен лепкав снежец, покрил всичко наоколо леко и ефирно все едно някоя грижовна домакиня е поръсила сладкиш с тънък слой пудра захар. Само хорските пътечки са се врязали в бялата пухкава покривка, загатвайки човешкото присъствие от ранна утрин до след залез слънце.

Мушвам в левия джоб на якето дебели ръкавици, в десния – пакет сушени череши, шепа накиснати от снощи бадеми и пълна бутилка с вода, която гушках цяла нощ в спалния чувал, за да опазя температурата ѝ годна за пиене. Слагам на гръб раницата с панорамната глава и статива, през рамо замятам соларната раница, която ми служи вярно като преносима електроцентрала, захранваща цялата купчина технологии, които съм понесъл със себе си. Идеята на цялото това упражнение е да открадна колкото може по-голямо парче от пейзажа, за да го занеса вкъщи, да го обработя, сглобя и публикувам в интернет, за да позволя на всеки да съпреживее тази извънземна красота от уюта на собственото пухено легло или комфортен офисен стол. Дано Планината ми позволи да извърша това!

Тази идея, която държа в съзнанието, ми позволява да се справя с дребните неудобства от твърдия нар в хижата, постоянно пресъхващата ми уста през нощта, сложната процедура по разкопчаване на спалния чувал и лутането из тъмния коридор докато се добера до тоалетната в другия край и да се освободя от излишната вода през нощта, раздялата със затоплената пижама, за да я заменя с одървения през нощта полар и да хукна по хлъзгавия склон към единствената в околността панорамна точка над селището.

Докато се изкачвам мислено си благодаря, че съобразих да взема дебелите ръкавици и се зачудвам какви ли космически ръкавици трябва да ползват катерачите на Еверест на около 5000 м по-високо. Съдейки по липсата на следи по моята пътечка, явно съм първата луда глава, осмелила се да изпъпли нагоре толкова рано. От време на време някоя стресната гарга ми се скарва и отлита със сърдито грачене по-далече от смахнатия нарушител, повлякъл на гърба си куп стърчащи железа. Долу, из площада все повече хора се появяват и сноват насам-натам, някои сами, други – на групички. Сънени якове разсеяно подрънкват с хлопците си някъде в далечината. Пекарната в центъра вече пуши с коминче и очаква гладни туристи да се отбият за парче шоколадена торта, “скаличка” или пакетче бисквити с причудливи аромати.

Първите слънчеви лъчи изпреварват моето изкачване и осветяват най-известната постройка в селището – Манастира “Тянгбоче”. В двора му от ранна сутрин сноват монаси с дълги тъмночервени роби. В определени часове звънкият глас на манастирската камбанка се разнася надлъж и нашир, за да оповести времето за непонятни за мен ритуали. Този, на който са добре дошли и чуждоземци като мен е в 15:00 ч. Тогава всички любопитни се сбират пред главната сграда и когато монасите ги поканят, събуват обувките си и се намъкват в залата с приглушено осветление, за да се насладят на напевното мантруване на оределите монаси. Повечето от монасите в този сезон отсъстват, тъй като водят подобни ритуали в други по-малки манастири и селища в региона. За съжаление снимането в залата е забранено и ще се наложи да посетим манастира отново и отново, за да се потопим в тази интересна атмосфера.

Тъкмо когато целият площад е огрян от утринното слънце и нощният снежец заблестява вълшебно, вече разполагам статива на най-подходящото място, от което се вижда максимално добре цялото селище, околните върхове, и разбира се – Еверест в далечината. За панорамата избирам програма, която не е твърде разточителна във времето. Необходим е компромис между приближението с детайлите и скоростта на обход на цялата картина, която сутрин е твърде динамична. Цялата панорама ще е изградена като един огромен пъзъл от 30 позиции по хоризонтал и 8 позиции по вертикал, с общо 240 снимки, всяка от които 20 мегапикселова. След сглобяването и отпадането на застъпените зони, общата площ на панорамата ще бъде над 2 гигапиксела. За тези, които не се занимават с фотография или печат, бързам да уточня, че такова изображение може спокойно да се отпечати на платно с размери над пет метра широко и около два метра високо, с такава гъстота на точките, че от една педя разстояние не можем да ги отличим една от друга. Разбира се, за целта на голямоформатния печат такова полиграфическо качество е излишно и спокойно с такова изображение можем да облечем цяла една сграда без да се виждат индивидуалните пиксели от метри разстояние.

Благодарение на немска и японска технология не ми се налага да следя всяка една снимка, имам време да се отпусна върху меката подложка, която си нося в раницата и да хапна на спокойствие бадеми и череши, наслаждавайки се на уникалната гледка със звуков фон от автоматиката на главата – на всеки десет секунди завърта фотоапарата и заснема кадър. За около 40 минути, камерата ще “погълне” прекрасните цветове и ще ми създаде няколко часа работа вкъщи, където от всички изображения ще трябва да сглобя отново цялата картина в пълното ѝ величие, разбира се – не без помощта на други технологии – този път френски и пак немски.

Докато завърши сесията, имах време да закуся, да заснема видео и снимки от всичко вълнуващо наоколо и разбира се – да се насладя на кристално чистия въздух и прекрасната гледка, спираща дъха. Хората и яковете, с размер на мравчици все по-активно утъпкват и без това топящата се снежна пелена на площада. Групички се спускат по пътеката към Фериче и Дингбоче, други – хващат пътя обратно към Намче, заобикаляйки чортените, които маркират билото до манастира.

Време е да събирам техниката по чанти и да се връщам на свой ред в хижата, за да разбудя сънливи хлапета и ние самите да се впуснем към новата дестинация – Фериче (4240 м).