Открий твореца в себе си! (част трета)

Сега, след като имаме списъка с ограничаващите виждания, нека се заемем с преобразуването им. Те няма да си отидат просто така, от добра воля. Трябва да бъдат заменени с нещо полезно, което ги видоизменя в положителна посока.

Оставихме по три празни реда между тях. Ето какво ще напишем там:

Първа стъпка – нека формулираме в едно просто изречение за какво ни служат тези ограничаващи схващания. Например, ако сме написали “Колкото повече пари имаш, толкова по-трудно ги опазваш.”, много вероятно е това да е едно добро оправдание да стоим бедни, за да не ни се налага да се безпокоим как да опазим състоянието и как да го умножаваме. Записваме тази ценна мисъл на първия свободен ред. Важно е да си дадем сметка защо сме залепнали за такива схващания. Тук не е виновна само средата, в която сме пораснали. Обикновено имаме рационално обяснение за всяко ограничаващо вярване.

Втора стъпка – намираме положително внушение, което да замени старото. В горния пример, един прекрасен вариант е: “Колкото повече пари имаш, толкова по-свободен си да помагаш на другите с тях”. Не е ли така? Ако имаш ограничени приходи, можеш да помагаш на другите предимно с личен труд. Но ако разполагаш с добра сума, можеш да събереш единомишленици и да направите много повече, нали? Записваме новото схващане на втория свободен ред.

Трета стъпка – записваме в последния свободен ред една своя мечта, която ще осъществим като придобием новото схващане и съответстващите му активи. Това е много важно! Както винаги “ключът от бараката” е скрит в подробностите – каква ще ни е мотивацията да подменим така удобно заседналите схващания, ако не си обещаем бонбонче по случай победата? Може да звучи така: “Ще бъде незабравимо преживяване да видя как близкият приют за бездомни е зареден с одеала и топливо за целия зимен сезон!”

И още три важни стъпки, които имат отношение към препрограмирането на подсъзнанието. Може да не звучат смислено, но подсъзнанието отразява всяко действие, това не бива да забравяме:

  1. Преписваме на нов лист полезните схващания, заедно с мечтата, която ще отключат.
  2. Смачкваме стария лист и незабавно го изгаряме. Да, с кибрит или запалка. Някъде, където няма да направим пожар. Важното е да регистрираме с очите си как старото се изпепелява.
  3. Новият лист разсеяно подпъхваме някъде, където често ровим или се въртим – кутията с козметиката, огледалото в коридора, вратата на хладилника… Важното е да ни попада пред очите поне веднъж на ден или няколко дни.

Дотук добре, свършихме теоретичната работа. Или не? Ако не сме, заемаме се незабавно! Практическата част ще започне едва когато новото листче увисне там, където ще го мяркаме! До скоро!

Открий твореца в себе си! (част втора)

Да си припомним накратко защо изобщо ни е нужно такова търсене:

Защото е по-лесно. Сериозно! Може да звучи нелогично – влагането на усилие (в търсене) съвсем не звучи по-лесно от това да си седиш на дивана с чипса и да гледаш мач/сериал, нали? Уви, опитът показва, че когато запалиш творческата искра в себе си, едва тогава животът потръгва. И не преди това. Дотогава има едно безкрайно лутане, пъшкане, сизифовски труд, оплакване, мрънкане. И защо да си го причиняваме? Не е ли в действителност по-лесно да разкрием творческия си потенциал и да се наслаждаваме на плодовете му вместо да пръскаме усилия да водим “нормален” живот?

Много моля да не бъда разбиран погрешно! Тук никой не настоява да зарежеш работа и семейство и да се включиш в модата на предприемачеството, поемайки всевъзможни непремерени рискове! Никой не се съблича гол и не си изгаря дрехите при най-малък намек, че в магазина са пуснали нови на промоция, нали? Иди в магазина, огледай, ослушай и като си купиш нови дрешки, старите сами ще паднат.

Имаш си “сигурна работа”? Имаш си нископлатена длъжност? Имаш си средностатистическо семейство с обичайните проблеми и отчуждение? Дръж си ги! Засега. Когато му дойде времето, ще имаш сили сам да си решиш проблемите.

Не предприемай радикални промени без да си усетил плодовете на вдъхновението! Не говорим за “пеперудки в корема”, нито за смътното усещане, че си открил топлата вода. Говорим за реални плодове на творческата си работа – ако програмираш – напиши програмка, която хората да купят, ако рисуваш – продай картина, ако свириш – направи музика за реклама. Нещо. Може да вземеш пет лева за него, но да си ги взел. Да усетиш, че това което правиш, хората го ценят!

Апетитът идва с яденето – започни да твориш, ще ти се услади! След това има важна стъпка – намери правилната аудитория за твоите творения. Да разшифровам – това са хората, на които твоето творчество – продукти, услуги, картини, филми, музика или друго – би решило важен проблем. Например – издай книга за природно лекуване на диабет. Имаш информацията, рецептите, помогнал си на свои познати, убеден си че работи. Сподели го със Света! Несподелени творения са обречени на 100% неуспех, гарантирам!

Ако не е станало пределно ясно – постарай се това, което създаваш, да носи полза на хората. Това е единствената рецепта за успех. На Света не му пука за твоето изкуство, дори да си Микеланджело Втори. На хората им пука какво това би им помогнало. В английския език има един много добре формулиран въпрос, който всеки човек си задава: “What’s in there for me?”, грубо преведено “Аз к’во ще намажа от тая работа?”. Ако твоето творение не удовлетворява определена човешка нужда, пускай го в казанчето!

Подсещам любезно за “домашното” от миналата част: списъкът с ограничаващите схващания. Всеки ги има! “Ама аз съм с отворено съзнание” или “Това съм го правил” не ми минават! Пишем чинно, докато не изчерпим всички свои оправдания защо не предприемаме нищо творческо. Имате нужда от жокери? Само ми драснете!

Цвят на Рододендрон Арбореум

Открий твореца в себе си! (част първа)

Абсолютно у всекиго дреме един творец. Откъде съм толкова сигурен ли? Много просто – всеки сам създава живота си чрез (без)действията си. Няма измъкване!

Така. След като се уточнихме по този важен момент, остава да се разберем как да култивираме твореца в себе си, дори и ако въпросният творец към момента произвежда само мазни кебапчета в тоалетната.

Преди всичко е нужно да уточним какво трябва да премахнем от себе си. Защо да махаме, а не да добавим ли? Защото красивата скулптура се извайва от създателя чрез изчукване на излишния камък, а не чрез прилепване на нов материал.

Кое е това, което ни пречи да разгърнем творческия си потенциал? Вредните навици? Ехееей, много бързате! Едно по едно. Първо вредните схващания. Неправилните нагласи към живота. Кои са те? Всеки си има собствен, уникален набор от такъв отпадък. Няколко примера:

  • “Музикант къща не храни”;
  • “Никой не е пророк в родината си”;
  • “Печелившото изкуство е пошло”;
  • “Истинското изкуство не е разбираемо за масите”;
  • “Добрият творец изпреварва времето си, затова умира неоценен”.

И куп други народни “мъдрости”, които слагат пръчка в колелата на развитието ни като творци. Как се премахват тези схващания? Клин клина избива. Ще ги заменим с ползотворни такива. Сядаме, записваме на един голям лист всички схващания, заради които не се захващаме с мечтата на живота си. Оставяме си по три празни реда след всяко такова отровно изречение. После ще обясня какво ще пишем там.

А какво ще стане, ако не намираме тези убеждения за ограничаващи? Изглеждат логични – та всеки вярва в тях… Именно – когато единственият смислен аргумент в подкрепа на някое “безобидно” схващане е “Това го знае и баба”, веднага поставяме голям удивителен знак над него. Нуждае се от преразглеждане. Тая “баба” май не е прокопсала много като го знае това.

Тук е редно да си дадем сметка за един парадокс: често се самоограничаваме, казвайки си “много е сложно (трудно) това”. Но не си даваме сметка, че мнозинството от хората биха го оценили по същия начин и биха се отказали. А печелившето малцинство пренебрегва такива разбирания и запретва ръкави. И какво се получава – успех! Защо? Защото почти никой друг не се захваща, всеки го е страх. Когато подхванеш нещо такова, това вдъхновява. И теб, и околните. Всява респект. И незнайно как към решаването на “трудната” задача се присъединяват знайни и незнайни хора и сили. Привличме ги като магнит. Иска се само да захвърлим старите окови (схващания) и да опитаме. Не е ли твърде лесно, за да звучи осъществимо?

Да се върнем на листа с ограничаващите схващания. Готов е, нали? Знаех си, че не сте си направили труда! Спираме да четем и започваме да пишем! Пишем, докато не изчерпим всички разбирания, които ни пречат да подхванем “онзи готин проект, за който тайно си мечтая”. Тези, заради които винаги си казваме – “Някой друг път. Утре. Другата седмица. Сега нямам време”. Знаете ли какво? Няма да имате и другата седмица. Но не време, а кураж! Гарантирам!

Като сте готови, драснете по един коментар, да продължа. Иначе – куклен театър за възрастни! Сделка?

Фирмите като превозни средства

Защо да не разглеждаме бизнес активностите на хората като различни по вид и размер превозни средства? Нека направим няколко аналогии:

  • Свободни професии, напр. адвокати, художници, журналисти – велосипед или малка гребна лодка – силата за задвижване идва от единствения пасажер, от него си зависи скоростта, маршрута и графика на движение. Ако се трудиш, ще се движиш, ако не – спираш. Всекиму според възможностите, ни повече, ни по-малко. Случва се да паднеш, да се понатъртиш, ставаш, изтупваш се и продължаваш – голяма работа – никой не е застрахован от погрешни завойчета;
  • Еднолични фирми – мотоциклет, ATV или моторница – мощен (или не чак толкова) двигател помага за движението, ограничен капацитет за пътници, автономен избор на скорост и посока, но за да работи двигателя се налага да купуваме гориво, да ходим на сервиз, да поддържаме счетоводен баланс – изразходено гориво, изминати километри и т.н. Ако не ти е читаво счетоводството, машинката спира и ще буташ или ще махаш на колеги за помощ. Случва се да се надцениш в шофьорските си способности и да те глобят за превишена скорост или просто да тупнеш на някой по-остър завой;
  • Дружества с ограничена отговорност – според размера биват велосипед-тандем, мотор с кош, автомобил, яхтичка, хеликоптер. Няколко човека събират пари и си построяват/купуват превозното средство като всеки поема някаква част от труда по него – един набавя бензин (търговец), друг поправя двигателя (инженер), трети бута ако закъсаме (поддръжка на клиенти), четвърти бибипка на всички околни (маркетинг), пети работи с GPS навигацията (финансов директор) и т.н. Чудесно съжителство, но има малък проблем – всички трябва да се движат в една посока, с едни темпове. Ако някой започне да се разсейва, другите започват да недоволстват – спъва им прогреса. Може и да го изхвърлят зад борда, ако не си взема бележка. Ако катастрофираш, започва едно сочене с пръст – този виновен, не, онзи. Винаги ще се намери някой да поеме ролята на черната овца;
  • Акционерни дружества – автобус, самолет, влак, круизен кораб – все интересни превозни средства. Един “кара кораба”, други му помагат, трети просто кротко си седят и се наслаждават на крайпътните панорами. Какво има в круизния кораб – висш екипаж (работещи акционери), редови екипаж (служители), пътници (неработещи акционери). Мощен растеж, чувство за сигурност, стриктни правила, железен график. Е, да, но понякога и Титаник потъва. Колкото по-голямо превозното средство, толкова повече жертви при злополука – какво да правиш – статистика…

Защо всъщност задълбахме в толкова буквални сравнения? За да се опитаме да разпознаем себе си в някоя от горните “картинки”. Дали наистина това искаме? Искаме ли цял живот да “блъскаме” за единия насъщен и ако се наложи да поспрем, ще гладуваме? Искаме ли да чистим тоалетните в чужд кораб, но пък пред приятели да се фукаме, че работим на най-големия круизен кораб на света? Искаме ли просто тихо и кротко да си седим в седалката и накъдето ни лашне автобуса, натам да пътуваме, гледайки как лекичко живота ни минава покрай нас?

Струва ми се, че дълбоко в себе си всеки от нас би желал сам да е господар на маршрута си – да, днес ще ида до Сен Тропе, ще плеснем с Луй Дьо Фюнес “гив-ми-файв”, утре ще отскоча до Бат Арни в Щатите да сръбнем по чайче, вдругиден… ще видя в какво настроение съм и тогава ще реша.

Също така ми се струва, че още по-дълбоко в себе си всеки от нас би искал сам да определя темпа на движение – кога ще започна работа, кога ще свърша, кога и дали да обядвам, кога ще си лягам, кога и колко дълго ще излизам в отпуск.

В кое от гореизброените превозни средства е възможно това? Да, ама друса, духа, опасно е, бавно е, такова е, онакова е. Ще донесем вода от девет кладенци, за да си докажем, че не е разумно. По-“разумно” е в топлия, голям кораб. Нищо, че не знаем дали утре половината екипаж няма да бъде изоставен на самотен остров. Или пък дали няма да ни намалят дажбите и да ни увеличат работните смени. Е, ще имаме още един повод да се оплачем от мениджмънта, всъщност – този капитан е голям убитак – откъде изобщо се пръкна.

А всъщност в дъното на нещата стои втълпената ни несигурност. Натрапили са ни я още от малки. И сме я приели като чиста монета. Защо да е така ли? Ами има ли несигурност в малкото дете? Не. Реве ли то без повод? Не. То реве само когато е гладно, жадно или нещо го щипе или боли. То НИКОГА няма да ревне, че видите ли може да остане гладно или жадно. То не е невротик, не се интересува от бъдещето, то живее тук и сега. За него е важно какво се случва, а не какво се е случило или какво ще се случва. Ставаме невротици в училище. Придобиваме едни “висши”, “абстрактни” понятия. Започваме да се косим за нероден Петко. И в крайна сметка загърбваме дарбите си и се бухваме в чуждия автобус, може да не знаем къде и ЗАЩО отива, но поне дават храна (макар и мизерна) и има тоалетна (макар и вонлива).

Е, прав Ви път, дано го следвате леко и безаварийно.

За хората като кухненски прибори и инструменти

Същността на идеята е проста – всеки кухненски аксесоар има определена форма и предназначение. Лъжицата е идеална за течни храни, но се справя повече от зле със спагети например. Ножа за хляб създава кошмари при опит за рязане на сирене. Отварячката за консерви е тотално безполезна при отваряне на вино. Азбучни истини, нали?

Хората и кухненските прибори имат много общо помежду си. И при хората не е удачно да пратиш учител да кърти стара улична настилка. Нито пък водопроводчик да прави електроинсталация. Изключения винаги има, но както знаем те само потвърждават правилата.

Тогава защо е толкова сложно да приемем, че всеки от нас се ражда предварително готов да стане нещо конкретно. Далече съм от идеята за кастовото разделение, което е така широко застъпено в Индия например. По-скоро говорим за дарба, с която всеки идва на този свят. Ако трябва да вземем нагледен пример, лъжицата и вилицата се правят от различни заготовки, нали? Няма как от заготовка за вилица да направиш лъжица или обратното. Дори и да измислиш как, нито процеса ще е ефективен, нито резултата ще изглежда/работи добре.

По същия начин хора, които са идеално подготвени за просветители, под влияние на среда, родители, учители и др. се оказват в хранително-вкусово училище например. Или пък хора, на които езиците се удават безкрайно лесно, потрошават години, за да станат счетоводители или доктори, примерно.

Е, добре, ще речеш, как да разберем каква е дарбата/заготовката у някого? Еее, готованци! Няма лесна рецепта. Това да не ви е аптеката – “дайте, моля, едно хапче за изхождане”. Не мисля, че има еднозначен отговор – знам, че определени дарби и влечения се наследяват, особено по майчина линия, но пък и знам, че това наследяване не винаги е по права линия и за всяко поколение. Ето защо много родители са разочаровани, че децата им не желаят и да помиришат “бащиния поминък”.

За да не задълбаваме в такава Тера Инкогнита, не е ли по-лесен методът на анализа? Наблюдаваме себе си на какво реагираме. Можем да реагираме отрицателно или положително. Можем и да сме безразлични. Кое е това, което ни пали? Това, което забелязваме, пък други пропускат?

Влизаме в една стая и се оглеждаме. Повярвайте ми, няма двама човека в една компания, които да забелязват първо едно и също нещо. Един ще обърне внимание на завесите. Друг – на лампите. Трети – на съчетанието на цветовете. Четвърти – на разположението на мебелите. Пети – на играта на светлини и сенки. Шести – на аромата. Защо да не приемем, че това, което първо ни прави впечатление по някакъв начин подсказва къде сме силни, т.е. кое ни интересува живо?

За “нормалната” работа

– Как си? К’во става?
– Нищо, работим.

По колко пъти на ден чуваме този диалог между познати, които се срещат? Твърде често.

Хайде да направим един кратък анализ на отговора. Въпреки, че се състои само от две думички, той е толкова цветущо показателен за някои неща.

“Нищо” или понякога разширено до “Нищо особено” ясно показва скуката, която се лее от нас. Просто правим нищо, защото е по-лесно. На руски също звучи сходно, там отговорът е “оптимизиран” дори, думата е само една – “Нормально”. И там същата скука крещи. Какво по-лошо от нормално?

“Работим” – обръщаме внимание на множественото число. Вероятно не се дължи на кралския навик да говориш за себе си в множествено число. По-скоро намеква за една колективна скука, колективна безотговорност. “Залудо работѝ, залудо не стой”, нали така? Склонен съм обаче да преразгледам тази поговорка – вероятно тя си има ценност в смисъла на отричането на бездействието и утвърждаването на полезността от работата, колкото и безсмислена да изглежда тя към момента. И наистина, редица постижения в човешката история са се родили благодарение на безсмислен труд на пръв поглед. След 1000 неуспешни опита за създаване на електрическа крушка, всеки би се отказал. Излежда като похабено време. Но, ако Едисон се беше отказал, сега вероятно щяхме още да си светим със свещи…

От друга страна, тази поговорка, погледната от грешната перспектива, може да бъде много вредна и заблуждаваща. Ако се интерпретира в смисъл “По-добре работи на пусто, отколкото да си измислиш смислена работа (понеже не искаш)”, получаваме същото уравнение със скуката и нищото. А дали не е по-добре да поспрем малко и да се поогледаме? Това не означава “да стоиш”, означава “да помислиш”. Ех, че болезнено, нали? Току-виж открием, че пропиляваме живота си. Още по-страшно, току-виж открием, че съсипваме живота и на децата си, давайки им погрешен пример в живота. Я по-добре да се върнем обратно към работата, така поне не се налага да се мисли. Ух, че страшно! Брррр.

Днес като че ли изглежда нормално да се блъска от сутрин до мрак нещо, каквото и да е, некви парички да се печелят. Пренебрегвайки всичките последствия от това върху здравето ни, семейството ни, благосъстоянието ни. На това му казвам “да плувам срещу течението” – да се боря с всички природни закони, напук на всички знаци, които получавам, че греша – високо кръвно, нестабилна захар, язви от всякакъв вид и характер, хемороиди, неврологичните заболявания няма дори да загатваме тук…

Да намериш дарбата си и да работиш според дадения ти талант означава просто да използваш вече наличния инструментариум, за да свършиш дадена работа максимално ефективно, т.е. за минимум време, с минимум усилия и максимален резултат. За да разплетем тази главоблъскания от думи, ще вземем прост пример:

Имаме трима души:

  1. Земеделец, въоръжен с всякакви земеделски сечива – мотики, лопати, кирки.
  2. Дърводелец, въоръжен с дърводелски инструменти – трион, ренде, пила.
  3. Автомонтьор, въоръжен с авто-инструментариум – гаечни ключове, отвертки.

Имаме три задачи:

  1. Да се прекопае лозето.
  2. Да се направи шкаф.
  3. Да се поправи автомобил.

Хайде да видим какво ще се случи, ако дърводелеца се заеме с неговия арсенал да копае лозе? Комично, нали? Само си представи! Или пък автомонтьор прави шкаф? А защо не дърводелец поправя кола, яко, а!

Хайде сега да пренесем тази случка в реалния живот около нас – същата “баница”. Че и по-зле. Човек, който поколения наред е развивал земеделски умения и традиции, сега се разтъпква из мола, пазарува в стилни магазини, лъска бюро в задимена кантора, говори с непознати клиенти на “ти”, абе картинка… Познато, нали? Или другата “баница” – човек, трето поколение учител и интелигент, обслужва гореспоменати “бивши земеделци” в магазин, доставя пици, чисти офиси. Т.е. автомонтьора ръчка с отвертката в земята и се пита след колко месеца ще свърши лехата…

Рънътъ праи борбътъ или обратно

Дилемата “живеем, за да работим” или “работим, за да живеем” винаги е съществувала, откак съществуват финикийските знаци.

Уви, с пластовете на времето разликата избледнява дотолкова, че в днешно време се счита за “нормално” да прекарваш огромната част от времето си в работа, игнорирайки деца, роднини, приятели, личностно развитие, хобита и каквото там друго попадне…

И понеже тази тема е толкова обширна, че си заслужава специално внимание в отделна статия. В случая се опитваме да открием дали това, което работим е в сферата на нашата дарба или не. Нека се фокусираме върху удоволствието от работата. Няма такова нещо ли? Хи-хи. Има, има-а-а. Не знам защо се сетих за сходна случка с жените, които никога не са изпитвали оргазъм – между другото никак не са малко завалийките. Ако питаме тях, оргазъм не съществува. Някак асоциирах поведението на аноргазмена жена с човек, който никога не е изпитвал удоволствие от работата си. Сигурно наименованието на такива хора трябва да е “анудоволствени”. 🙂

За да изолираме страничните мотивационни фактори – заплащане, его, обкръжение и т.н. за целта на експеримента ще се занимаем с нещо, което бихме правили без да са замесени те. Т.е. какво бихме работили без да ни плащат, без да ни благодарят, без да получим власт, без да очакваме каквото и да е в замяна? Тук ключовите моменти са два: това, което изберем трябва да ни носи удоволствие и второ, да носи полза на някой друг.

И за да пораздвижим плесенясалото въображение нека си представим, че сме финансово осигурени до степен, в която не се налага да мислим за приходите и разходите си изобщо. Нека си представим за момент, че сме руски милиардер на Хаваите. Толкова дълго сме стояли там, че вече ни е омръзнало да се въргаляме по плажа и да харчим пари по атракции. Сега се чудим какво да направим, за да помогнем за някаква кауза или да разрешим наболял проблем.

Ето го отговора – ТОЧНО това трябва да работим. Не ни хрумва как ще го монетизираме? Няма проблем, създателите на Гугъл например грам идея са нямали как ще печелят от търсачката си. Но са го правели с удоволствие и някой и друг заем от приятели. А сега са милиардери, за справка – американската фондова борса – GOOG – http://www.google.com/finance?q=GOOG

Щом вършиш работата си с любов и удоволствие, всичко друго само се подрежда – примери десетки хиляди. Дядо Господ си знае работата 😉

Всеки ли има дарба?

Абсолютно всеки!

Внимание – коригираме общоприета грешка – мнозина асоциират понятието “Дарба” с нещо свръхестествено, завидно, рядко… Това е, защото сме свикнали да търсим сензациите и да не забелязваме всекидневната красота наоколо. Болна случка. Свикнали сме да наричаме “дарба” ясновидството например, а дарбата да разрешиш конфликт и да спасиш много животи минава за “умение”…

Нека намерим дефиницията на думата “дарба” тогава:

Немците имат едно добро определение за дарбата: Eine Gabe ist eine Aufgabe! В превод – Дарбата е задача, мисия.

В английския дарба е “gift”, със същата дума се означава “подарък”.

Ако трябва да интерпретираме, дарбата е подарък, който ВСЕКИ от нас е получил, идвайки на този свят, за да изпълни МИСИЯТА си.

Ако тази дарба липсваше, тогава как щяхме да изпълним мисията си? А кой казва, че има мисия? Тази тема се разглежда тук.

Животът е по-кратък, отколкото си мислим

“В началото имай предвид края!” – тази мъдра пословица може да се тълкува поне по три начина. Моето любимо тълкование обаче е много просто – преди да започнеш нещо (в началото) помисли дали то ще има смисъл ПОСЛЕ (накрая). Като допълнителна подсказка – края = смъртта. Т.е. когато дойде време да предадеш Богу дух и се обърнеш назад към живота си, как ще гледаш на това, което си направил? Дали ще има смисъл от тази гледна точка? Дали ще си е струвало?

Колко по-смислени неща щяхме да правим, ако имахме предвид това винаги… Дали щяхме да циклим в някакви странни и обидно безсмислени филми от тип – да се натряскаме здраво, да поклюкарстваме до изнемога, да “убием времето” с нещо скучно и посредствено, да правим компромиси? Дали бихме искали като умираме да не можем да си припомним поне дузина добри или значими дела, които сме извършили?

Ето още един ясен път да се отърсим от плявата и посредствеността – ако доктора ни каже, че сме болни от болест с неизбежен летален край и ни остават 6 месеца живот – дали бихме продължили да губим времето си и да робуваме на стари навици? Кои са 10-те най-важни според нас неща, които задължително трябва да свършим преди да изтекат тези 6 месеца? Защо не ги свършим дори и ако нямаме такъв срок?

Ами ако ни остават само 3 месеца живот?

А три дни?

Интересно – колкото повече съкращаваш срока, толкова повече “важни” и “неотложни” нещица отиват в кофата… Дали наистина са толкова важни или просто ние преувеличаваме значението им? Пред лицето на смъртта нещата си идват на местата – тогава трудно ще кажеш на черното “бяло”, нали?

Защо всъщност да търсим дарбата си?

Ако знаеш, че разполагаш с високоскоростен мотоциклет и имаш избор кой път да хванеш – през горичката, през Балкана, по магистралата или в дълбоката клисура, кой път би избрал? Е, ясно, за какво ми е бърз мотор, ако няма да избера магистралата.

Колкото и отдалечено да звучи този пример, той много точно показва смисъла на отговора – за да се възползваме от това, което ни е дадено по най-добрия за нас начин.

Не че има нещо лошо в това да хванеш тясно и живописно пътче из Балкана. Но такава ти е дарбата – имаш мотор. Друг пък има офроудър (демек як всъдеходен джип) – дали той ще избере магистралата? Че какво точно е забавлението да караш по монотонен път с такава яка машина дето само не може да плува?

Т.е. ако намерим и се възползваме от дарбата си – познай какво – ще ни остане тон време за себе си и за Важните Неща в живота. Т.е. вместо да висим във вмирисан на цигарен дим офис по 8 часа на ден (поне) и да се връщаме изцедени вкъщи, можем да вършим това, което ни се удава най-добре, максимално бързо и ефективно и през останалото време да правим каквото си искаме. Утопия? Никого не убеждавам. Всеки има право да вярва, в каквото желае. Тук, на Земята, имаме правото на избор. И освен това, понасяме последствията от този Избор.