Детските интереси

Всеки нормален човек се радва на малките деца. Просто при срещата се изпълваш с радост и любов към тях. Често дори не търсим обяснение защо става така. Дори и по време на война никой не посяга на деца. Защо ли? От човечност? А какво човечно има в това да убиваш хора (пораснали деца)? Явно не е от човечност. В една война няма нищо човечно. Отговорът сигурно се корени другаде. Например, защото децата ни обезоръжават със своята невинност, простота (НЕ “простотия”), непринуденост. Когато искат нещо, те го искат недвусмислено, с цялото си същество се борят да го постигнат. Защо ли ние, възрастните, сме изгубили тази си непринуденост и прямота? Но това май е друга тема.

Сега по-скоро ни интересува как детските интереси подсказват каква е дарбата на човека. Безкрайно просто е – детето няма задръжките, комплексите, “мислите” в главата си, които често пречат на възрастния да реши какво точно иска. И точно затова можем съвсем безрезервно да считаме всяко от своите детски влечения като ясна подсказка къде е нашата дарба!

Няма две еднакви деца, дори и сред близнаците. Колкото и да си приличат, у всеки има различен интерес, подход, влечение. Едни като малки рисуват, други – пеят, трети – всякакви маймунджилъци, четвърти – могат да запомнят цяло стихотворение от две прочитания…

Често ни се струва много трудно да се върнем назад в детските си години и спомени. Ехееееей, като че ли толкова отдавна беше, все едно друг човек е било това… Всичко отрупано с “праха на времето”. Илюзия. Всяко наше преживяване от самото ни раждане (някои даже твърдят, че и преди раждането ни) си стои у нас, само трябва да положим известно усилие и да го извикаме – методи колкото щеш… Най-достъпния и прост – върни се там, където си израстнал, обиколи всяко кътче, спомни си къде си се крил, какво си правил, с кого си бил. Не е изобщо толкоз трудно – визуалната памет е много силна и веднъж разбутана с тези “оживели” спомени вдига от “мътилката” и куп други споменни връзки. Свържи се с хора от детството си, говорете си за “доброто старо време”, върнете се мислено за няколко минути. Изненада! Я гледай каква ясна памет съм имал?!

Помисли кое е било най-приятното ти занимание, не може да не си спомниш. Заеми се пак с него – ей така, на игра. Какво изскача, чакай, чакай…

Не на последно място – попитай родителите си (дано са сред живите още) – в какво съм бил най-добър като бях малък? Какво съм правел с часове? За какво сте ми се карали? Ако трябва да ме опишете с едно изречение, какво е то? Даже накарай ги да го направят писмено – ефектът е още по-силен.

След като разполагаме с двата списъка – собствения и този на нашите родители, вече знаем в какво сме били добри. Остава да помислим как можем тези свои занимания да доразвием днес, вече като възрастни. Капани по пътя – да се избягват на всяка цена:

  • “Това е било отдавна, вече е закърняло”
  • “Детска му работа, глупости разни”
  • “Ех, ако имах средства да го постигна”
  • “Нямам време сега за детинщини”
  • “Вече съм друг човек”
  • “Няма хляб в тая работа в тези времена…”

Пълни глупости!!! Нищо не закърнява толкова бързо – на един човешки крак са му трябвали хилядолетия докато се превърне от маймунски крайник в стъпало. Не се взимай насериозно – направиш ли го – добре дошъл в клуба на Великите. Признай, че и днес си същото дете като преди 20, 30, 40 и повече години, само дето малко на външен вид не го докарваш. Средствата са само оправдание – когато едно дете истински иска нещо, средствата сами идват. Човек няма време за това, което не желае. Точка. Само тези неща, които не искаме да свършим – само за тях “не остава време”. Колко удобни извинения си измисляме, нали?

Колкото до “хляба в тази работа” – остави на някой друг да прецени дали има или не. Поне опитай. Това си е цяла нова тема, но ако трябва да резюмирам – няма хляб САМО в нещо, което правиш по принуда. Във всяко нещо, което ти доставя удоволствие да вършиш има хляб, само трябва да се понапънеш!

Хоби и развлечения

Какво всъщност е хобито? Като че ли няма нищо общо с хобитите – героите на Токин от “Властелина на пръстените”… Въпреки, че като се замислим, защо всички хобити бяха толкова щастливи във всекидневния си живот? Защото всичко, което вършеха го правеха с удоволствие.

Значи, какъв е извода – хобито е любимо занимание. Такова, което ти идва “отвътре”. Такова, с което би се занимавал непрекъснато, ако можеше, нали? Мнозина смятат, че хобито е за разтоварване. А как биха се изненадали, ако разберат, че всъщност често пъти хобито издава каква е дарбата им. Именно това, което правиш безкористно, без заплащане, за разтоварване е всъщност твоя скрит коз, твоя неразкрит потенциал.

С какво се различават преуспелите хора от “обикновените хора”? Изненадааа – успели са да формулират начин другите да им плащат за хобито! Просто и ясно.

Никой не казва, че е лесно да намериш такъв начин, но си струва усилието. Ако потърсиш правилно и упорито, ще намериш.

И едно важно уточнение – хоби е това, което произвежда някаква полза или блага. Защо уточнявам – защото в днешно време някои си запълват свободното време с гледане на телевизия, филми, компютърни игри, общуване (с куцо и сакато) и т.н. Не че има нещо извънредно нередно в това човек да изгледа някой смислен филм или да поиграе, за да освободи мозъка си от бръмченето на мислите… Но това не означава, че трябва да го превръщаме в навик, в мода, в “убиване на време”, в начин на живот…

Впрочем, ако някой изобрети начин да се печелят пари, гледайки телевизия или филми, или в игра на игри, да ми се обади! Изключения винаги има – качествен контрол в телевизия или във филмова дублажна… Или бета-тестер на игри. Защо не? Ще обсъдим защо в някоя от следващите статии.

Вкратце: Ако искаш да откриеш дарбата си, единият от най-лесните начини е просто да се огледаш и да видиш какво правиш за удоволствие без да ти плаща някой. След това виж как можеш да доразвиеш това.

Що е то дарба и има ли то почва у нас?

Епа, има, оти да нема, я съм си надарен, питайте Пена – би рекъл Вуте без да се замисли даже.

Работата е там, че всеки от нас е надарен. Не точно по Вутевия начин може би, но всеки по своему. Един може да усвоява нови езици за нула време, друг може да смята шест-разредни числа на ум, трети може да огъва лъжици с мисъл и т.н.

В този дух, има един пра-стар шопски виц:

– Що можеш да праиш?

– Епа, моем да копам.

– А друго?

– Епа, моем и да не копам.

Вероятно умението да НЕ правиш нещо също е дарба…

Но в случая ще си говорим за дарбата като даденост. Повече от сигурно е, че дарбата е по рождение, каквото Господ ти е дал. Често пъти дарбата или уменията се предават по наследство. Иначе как ще си обясним цели фамилии с традиции в определена област – наука, земеделство, всичко…

Въпросът е – каква е моята дарба? Много хора не подозират, че въобще имат такава. На тях обикновено им казвам – това, че не знаете за нещо, не означава, че не съществува, просто още не сте го открили. Този принцип важи в цялата вселена, не само за дарбата.

Този сайт е посветен именно на тази огромна тема – как да открием дарбата си и как да я използваме по най-ефективния и смислен начин.

Цели и мисии

Всеки от нас е дошъл на света с определена цел. Нищо, че повечето от нас не знаят това, нито пък подозират каква е целта им. Част от Пътя е да открием каква е целта ни тук. Защо трябва непременно да има цел всъщност? Ако отговорът не е еднозначен, едно е ясно – никак не звучи добре да сме тук безцелно – ей тъй на – да се пошляем по земята, да я наторим с отпадъците от храносмилателния си процес, да поизпием по някоя бира, да я изкараме след малко върху някое дръвче, да поизтребим ценни животински видове, да покрием Земята с бетон и сгурия… Не е ли по-логично да имаме цел – например, да преминем през определени изпитания, да научим някакви уроци, все едно сме на училище? Като се замисли човек, всъщност дори дреболиите са си цели – това да се помотаеш насам-натам пак си е цел, нали? Даже и подцели си има – върви напред, ако има препятствие – заобиколи го, обърни се, тръгни към началната точка, препятствието пак да се заобиколи, спри, почешай се, хайде пак напред…

Нямам предвид такива цели точно. По-скоро имам предвид нещо като “висша цел”, но понеже може да прозвучи твърде префърцунено, хайде да го наричаме “мисия”? Да не се бърка с “месия” или “меся”! А какъв е смисъла да имаме мисия?! Що да не се помотаем просто, така де…

Аз например не мога да си представя живота без мисия. Дребните задачки и цели не са интересни вече. Имаше време, когато можех да прекарам неограничено количество време с нещо не толкова важно – гледане на филми, висене в интернет, разглеждане на голи снимки, компютърни игри, sky is the limit… Не че има нещо лошо в това човек да се занимава с маловажни неща дотолкова доколкото те го развиват в някакво отношение, а не просто защото е модерно, защото другите правели така, защото така е свикнал, защото не знае с какво по-важно да се захване, защото компенсира някаква липса в живота си.

Идва време, когато човек осъзнава, че времето му на Земята е ограничено. Или поне е ограничено в сегашния живот – това си е даденост за тези, които вярват, че няма прераждане. И внезапно проумяваш, че искаш да правиш само неща, които ти доставят удоволствие и те развиват същевременно. След като е толкова кратък (НЕПРЕДВИДЕНО кратък) живота, какъв е смисъла да го пълним с неща, които са неприятни или скучни?

Един вероятен отговор на този въпрос е “Защото трябва”. А кой е казал, че “трябва”? О-о-о, такива колкото искаш – мама/татко, шефа, президента, полицая… А кой всъщност ни повелява да ги слушаме? Ами кой друг освен ние самите. Толкова е просто, но същевременно безкрайно неприятно да си го признаем!

Всъщност, какво точно можем да направим по въпроса? Като начало – премахваме нуждата си от въпросните хора. Докато чакаме на мама и тате да ни обличат и хранят, трудно можем да не се подчиним на исканията им, разумни или не. Докато чакаме на шефа да спуска заплатка в края на всеки месец, трудно можем да избираме какво да работим и кога, нали? Докато чакаме от президента да оправи бакиите в страната ни, все едно сме емигранти, дали можем да му диктуваме какво да предприеме – съмнявам се.

Това си е цяла нова тема, но само ще загатна – защо изпитваме нуждата да сме в ролята на жертва? Някой нещо не направил – лош! Някой нещо ни направил – пак лош! Някой ни погледнал по-така – лооош! А защо не обърнем играта наобратно – нека ние сме тези, дето правим/не правим, гледаме/не поглеждаме, нека ние да сме “лошите”! Ааа, как така? Ние, такива добрички, на мравката път сторваме, а отведнъж – бам и всичко живо изпищява от нас?! Не може то така… Дали наистина не може? А защо другите го могат? Ние да не сме по-глупави нещо? Или те са по-оправни? Ако наистина така мислим, дали не е време да потърсим и изкореним комплекса за непълноценност, който очевидно дреме в нас дълбоко-дълбоко? Как иначе? Ако нямахме такъв комплекс, кой тогава щеше да ни пошушва, че другите са по-по-най- а пък ние не сме нищо особено? Я по-добре да се свиваме там, пък другите да решат какво да става. И като решат – ауууу, какви са лоши! Какво глупаво решение са взели! Колко недалновидно, нехуманитарно, нелогично, не-, не-, не-… Май изглежда по-изгодно да стоим отстрани и да оценяваме това, което другите правят?

Май се отплеснахме, задълбахме в темата “Жертви и агресори”, както и в “Съдене и оценки”, но за тези неща по-късно…