Факти и мнения

Една от най-важните нагласи в мисленето е да различаваме фактите от мненията така, както е редно да различаваме Истината от гледните точки към нея. Спорили двама за един и същи обект, единият твърдял, че това е правоъгълник, а другият настоявал, че е окръжност. Когато минал трети покрай тях видял, че спорят около един цилиндър, просто всеки го гледал от различен ъгъл.

Какво е факт? Това е нещо, което може да бъде експериментално проверено. Някой ни казва, че водата има три агрегатни състояния, това засега е редно да третираме като негово мнение или гледна точка. Как можем да проверим дали това е факт? Много просто – пъхваме торбичка с вода във фризера и след няколко часа проверяваме дали ще намерим второто агрегатно състояние. След това кипваме малко вода на котлона и след като тя се изпари, преценяваме, че се е превърнала в газ, третото агрегатно състояние.

Де да беше толкова просто и с другите твърдения и мнения на умните глави. Казват ти: “Земята е кръгла”. Какво можеш да направиш, за да го провериш? Купуваш си ракетка, няколко тончета горивце и хвръкваш да направиш едно кръгче около Земята. Само дето не е толкова лесно, колкото звучи, нали?

Какъв извод можем да направим от тези два примера? Какво е необходимо, за да проверяваме фактите – наблюдателност, аналитично мислене, технологии… И ако всеки има у дома хладилник и печка, не всеки държи в гаража си най-новата ракета на НАСА.

Какво ни остава в такъв случай? Да се доверим на чуждото мнение. Не казвам, че трябва да взимаме на нож всяко непроверено мнение. Това би усложнило живота ни неимоверно. Ами ако се налага да проверяваме дали водата, която пием всеки ден наистина не съдържа вредни химикали, ще трябва да си оборудваме лаборатория, да понаучих това-онова от химията и биологията, а междувременно, нали не вярваме на чуждо мнение, няма да пием вода, за всеки случай. Най-много да стане както гласеше прастарият виц “…и тъкмо го научих да не яде и то взе, че умря…”.

Със същия скептицизъм можем да подходим към въздуха, който дишаме, храната, слънчевите лъчи, всичко. Няма как, нали? Поемаме дълбоко въздух и се отпускаме в ръцете на експертите. Те знаят по-добре. Ами ако не знаят, какво? Да не мислите, че ще си признаят? За да ги развенчаем от Трона на Познанието? Как ли пък не! Правиш умна физиономия и изтърсваш куп термини в страхопораждаща поредица и поглеждаш победоносно. Бас хващам, че 99% от хората и грам идея си нямат за какво иде реч, но най-благо се съгласяват с теб, за да не лъсне, че и те са невежи. Малко като новите дрехи на краля. Не малко, ама много!

Иначе казано – като не ти е ясно – питай! На всяка цена! Нека някой ти се присмее. Важното е да разбереш това, което те интересува, а не да правиш предположения, от грешни по-грешни. Ако събеседникът, т.нар. “експерт” не успее да ти разясни това, което те вълнува, толкова го разбира и той! Още по-зле, ако започне да нервничи и да те напада, че си вреш гегата навсякъде. Допълнителен стимул да вярваме, че си имаме работа със самозванец. Истински знаещите хора имат ясна представа за нещата, в които са специалисти и знаят как да ги обяснят достъпно за лаиците.

И, мили хора, недейте се впечатлява от “доказателства”, които се привеждат като аргументи в едно обяснение или спор. Всяко доказателство подлежи на проверка и е потенциално поредно мнение, а не факт. Истинските доказателства са реално проверими факти. Не са цифрички от статистическо изследване, проведено между хора, от други хора, често незаинтересовани и неразбиращи, обработено от трети хора, резултатите тълкувани от четвърти, най-често заинтересовани, но не точно в истинно тълкувание, а по-скоро в това да не загубят зле платената си работа или още по-зле да не се изправят срещу закоравелите си схващания и да признаят, че са сгрешили в минали думи и постъпки. Как така един специалист ще греши?! Та те нямат това право, видиш ли…

За огромно съжаление, мненията на хората не отразяват Истината, а само техните нагласи спрямо нея. И те са склонни да оправдават тези свои нагласи и възгледи на всяка цена. От рояка факти ще бъдат извадени само и единствено тези, които подкрепят вече одобрената в главите им доктрина. Тези, които не се вписват в картинката се считат за погрешна информация, нерелевантна, лоша наука или в най-масовия случай – “статистическа грешка”.

Иначе казано, за всяка една гледна точка можем да намерим изобилие от “доказателства”, иначе казано – мнения, които да я подкрепят или съответно – разбият. Фактите са така солидно затрупани с мнения, истерично повтаряни и преповтаряни с папагалски маниер от медии, специализирана преса, “специалисти”, че да се доберем до тях става почти невъзможно за средностатистическия човек. И пак се връщаме в изходна точка: “Спете спокойно, хапвайте, пийвайте, ние ще ви кажем какво е най-добре за вас. Ние знаем най-добре!”. Тръпки да те побият!

Размишлявах наскоро по следната хипотетична ситуация – какви са седемте неща, заради които бих желал да разполагам с неограничено количество пари. И едно от тези неща определено е: бих вложил огромни суми в създаване и поддържане на една стройна независима от външни фактори организация, чиято единствена цел ще бъде да проверява факти и да вписва тези проверки в общодостъпен регистър. Информацията ще бъде структурирана на взаимосвързани нива, от детайлна видео и фото-документация на целия проведен експеримент от край до край, до набор от валидни изводи, които важат при конкретни и ясни условия. Проверяема на всяко ниво. Въвеждана и модерирана от добре осигурени специалисти, неподатливи на заплатна корупция, с действащи механизми за взаимен контрол.

А дотогава, ще подлагам на съмнение и проверка всяко нещо, което “мирише” на мнение. Особено на експертно мнение. Може и да го приемам поради липса на ресурс за собствена проверка, но с едно на ум. За да няма после: “Каква я мислехме, а каква излезе тя…” и да се втурнем да търсим виновни за собствената си слепота и доверчивост.

Расте, но не старее!

Добре познатият девиз на нашата столица, нали?

На мен пък поразително ми напомня на нещо друго, което расте и не старее… Няма такова нещо? Било метафора? Има, има, тумор се нарича. Всеки, който поне малко се интересува от темата е чел, че при раковите клетки е блокиран механизмът на апоптозата, т.е. на програмираната клетъчна смърт. Те просто не умират, само се множат.

Удивителен паралел между големите градове (растящите, тоест) и туморите, нали? Още Норбеков ме беше навел на тази мисъл. Но човекът дори и не подозира какъв “гениален” девиз си имаме тук.

Има и още паралели: какво произвеждат раковите клетки? Отпадъчни продукти и токсини. Загледайте се в множеството сметища, които се роят около големите градове.

Как се хранят раковите клетки? Странно. Вместо с нормалното изгаряне на захарите в кислородна среда, като всички здрави клетки, при раковите наблюдаваме ферментация (тоест, гниене) в анаеробна (лишена от въздух) среда. Гражданите, от своя страна наистина се хранят със странни, произведени (в противоположност на отгледани) храни, сред смог и спарен въздух, който май само по формални причини все още наричаме “въздух”.

Сега, слагаме ръка честно на сърцето и се питаме:

Наистина ли искаме още да живеем в раковата среда на града? Нямаме избор? ВИНАГИ имаме избор, просто ни е страх да разгледаме вариантите.

Работохолизъм и комплекси

Какво е “работохолик”? Човек, който все търси да е зает с някаква работа. За него с право се прилага поговорката “Залудо работи, залудо не стой!”.

Какво е “комплекс”? Психическо отклонение от рационалното поведение, вследствие на преживяна емоционална травма или група от условни рефлекси, несъвместими помежду си.

Никое от двете определения не е изровено от някой тълковен речник. Това са определенията, които имам предвид в статията. Вид договор между пишещия и четящите. Който не е съгласен с горепосочените твърдения, няма нужда да чете по-нататък.

Откъде произлиза работохолизмът? От желанието да заслужим собственото си уважение, благодарение на свършената работа.

Защо се увличаме толкова? Защото колкото повече работа свършим, толкова по-удовлетворени се чувстваме. Само дето има малък проблем – прагът на свикване. С всеки изминал ден, с всяка допълнителна свършена работа, очакванията ни към самите себе си се увеличават. Без край.

Защо смятам, че това е комплекс? Това по-конкретно е комплекс за малоценност. В собствените си очи нямаме особена стойност, ако не сме се утрепали от работа. Усещаме, че не заслужаваме собственото си уважение, ако не се тръшнем накрая морни и доволни. Понякога това важи и за другите около нас. Но по същество пак е същият комплекс.

Решение? Запитваме се дали наистина се обичаме безусловно? Това е единствената истинска любов – безусловната. На Земята най-близо до тази любов стои майчината.

Ако наистина се обичаме безусловно, няма да има нужда да си доказваме каквото и да било – просто ще се обичаме.

Търсим начини да заобичаме себе си. Няма как да даряваме любов на другите, ако на първо място не знаем как да обичаме себе си. От жаден вода да чакаш…

Каквото посееш, такова ще пожънеш

В загадката се пита: това народна поговорка ли е, увод на урок по земеделие или извадка от будистки текст?

И трите! И познай какво – това никак не е случайно. Кой от кого е заел идеята не е много ясно, но е еднозначно, че тази идея е приложима във всяка област от живота. Всекиму според ценностите:

За земеделеца работата е ясна, като посадиш краставици няма как да чакаш дини.

За народа – от просто по-просто – “каквото повикало, такова се обадило” – не е нужно да си атомен физик, за да “стоплиш”, че ако се държиш зле с някого, няма да получиш благословии от него. И обратното.

Виж, при будизма водата е дълбока. Бълбук! Тъкмо си помислиш, че ти е просветнало и хоп – обелваме още един слой и пак попадаме в небрано лозе. И за да не правим темата километрична, направо към същността – каквото направиш, такова ще получиш, често пъти умножено. Дай пари на човек в нужда, скоро ще се заринеш в пари. Клюкарствай и скоро ще установиш, че често те споменават в чуждите клюки. Убий животинка, после не се учудвай на нелепи травми и контузии. Списъкът е безкраен. Кое ме кара да смятам, че това е вярно? Простата логика. Не е необходимо да знаем КАК точно от едно доматено семенце можем да получим цяло растение, което да ни дари с цяла дузина домати, нали?  По същата причина не е нужно да разбираме как от едно добро действие следват много добрини към нас. Важното е да си даваме сметка, че законът действа еднакво навсякъде. И незнанието на закона не оневинява престъпника – това го пише в много юридически трудове. И както е полезно да се интересуваме какви са мирянските закони, за да не “сгазим лука” от незнание, в още по-голяма степен трябва да се стремим да усвоим вселенските закони, за да не ни “боли главата” от невежество. Този зако се нарича “Карма”, по тази тема са изписани много трактати, но и до ден днешен се раздухват заблуди и суеверия.

Този закон е описан изключително достъпно и логично в няколко труда на Геше Майкъл Роуч:

  • Шлифоващият диаманти
  • Кармичен мениджмънт
  • Градината
  • Философията на Йога

Всеки един от тях самостоятелно е напълно достатъчен, просто формата е различна, според читателските предпочитания – роман, очерк или книга-учебник.

С нетърпение очаквам Геше Майкъл да ни посети отново в близките месеци, за да задълбочим знанията си в тази изключително интересна материя.

Фирмите като превозни средства

Защо да не разглеждаме бизнес активностите на хората като различни по вид и размер превозни средства? Нека направим няколко аналогии:

  • Свободни професии, напр. адвокати, художници, журналисти – велосипед или малка гребна лодка – силата за задвижване идва от единствения пасажер, от него си зависи скоростта, маршрута и графика на движение. Ако се трудиш, ще се движиш, ако не – спираш. Всекиму според възможностите, ни повече, ни по-малко. Случва се да паднеш, да се понатъртиш, ставаш, изтупваш се и продължаваш – голяма работа – никой не е застрахован от погрешни завойчета;
  • Еднолични фирми – мотоциклет, ATV или моторница – мощен (или не чак толкова) двигател помага за движението, ограничен капацитет за пътници, автономен избор на скорост и посока, но за да работи двигателя се налага да купуваме гориво, да ходим на сервиз, да поддържаме счетоводен баланс – изразходено гориво, изминати километри и т.н. Ако не ти е читаво счетоводството, машинката спира и ще буташ или ще махаш на колеги за помощ. Случва се да се надцениш в шофьорските си способности и да те глобят за превишена скорост или просто да тупнеш на някой по-остър завой;
  • Дружества с ограничена отговорност – според размера биват велосипед-тандем, мотор с кош, автомобил, яхтичка, хеликоптер. Няколко човека събират пари и си построяват/купуват превозното средство като всеки поема някаква част от труда по него – един набавя бензин (търговец), друг поправя двигателя (инженер), трети бута ако закъсаме (поддръжка на клиенти), четвърти бибипка на всички околни (маркетинг), пети работи с GPS навигацията (финансов директор) и т.н. Чудесно съжителство, но има малък проблем – всички трябва да се движат в една посока, с едни темпове. Ако някой започне да се разсейва, другите започват да недоволстват – спъва им прогреса. Може и да го изхвърлят зад борда, ако не си взема бележка. Ако катастрофираш, започва едно сочене с пръст – този виновен, не, онзи. Винаги ще се намери някой да поеме ролята на черната овца;
  • Акционерни дружества – автобус, самолет, влак, круизен кораб – все интересни превозни средства. Един “кара кораба”, други му помагат, трети просто кротко си седят и се наслаждават на крайпътните панорами. Какво има в круизния кораб – висш екипаж (работещи акционери), редови екипаж (служители), пътници (неработещи акционери). Мощен растеж, чувство за сигурност, стриктни правила, железен график. Е, да, но понякога и Титаник потъва. Колкото по-голямо превозното средство, толкова повече жертви при злополука – какво да правиш – статистика…

Защо всъщност задълбахме в толкова буквални сравнения? За да се опитаме да разпознаем себе си в някоя от горните “картинки”. Дали наистина това искаме? Искаме ли цял живот да “блъскаме” за единия насъщен и ако се наложи да поспрем, ще гладуваме? Искаме ли да чистим тоалетните в чужд кораб, но пък пред приятели да се фукаме, че работим на най-големия круизен кораб на света? Искаме ли просто тихо и кротко да си седим в седалката и накъдето ни лашне автобуса, натам да пътуваме, гледайки как лекичко живота ни минава покрай нас?

Струва ми се, че дълбоко в себе си всеки от нас би желал сам да е господар на маршрута си – да, днес ще ида до Сен Тропе, ще плеснем с Луй Дьо Фюнес “гив-ми-файв”, утре ще отскоча до Бат Арни в Щатите да сръбнем по чайче, вдругиден… ще видя в какво настроение съм и тогава ще реша.

Също така ми се струва, че още по-дълбоко в себе си всеки от нас би искал сам да определя темпа на движение – кога ще започна работа, кога ще свърша, кога и дали да обядвам, кога ще си лягам, кога и колко дълго ще излизам в отпуск.

В кое от гореизброените превозни средства е възможно това? Да, ама друса, духа, опасно е, бавно е, такова е, онакова е. Ще донесем вода от девет кладенци, за да си докажем, че не е разумно. По-“разумно” е в топлия, голям кораб. Нищо, че не знаем дали утре половината екипаж няма да бъде изоставен на самотен остров. Или пък дали няма да ни намалят дажбите и да ни увеличат работните смени. Е, ще имаме още един повод да се оплачем от мениджмънта, всъщност – този капитан е голям убитак – откъде изобщо се пръкна.

А всъщност в дъното на нещата стои втълпената ни несигурност. Натрапили са ни я още от малки. И сме я приели като чиста монета. Защо да е така ли? Ами има ли несигурност в малкото дете? Не. Реве ли то без повод? Не. То реве само когато е гладно, жадно или нещо го щипе или боли. То НИКОГА няма да ревне, че видите ли може да остане гладно или жадно. То не е невротик, не се интересува от бъдещето, то живее тук и сега. За него е важно какво се случва, а не какво се е случило или какво ще се случва. Ставаме невротици в училище. Придобиваме едни “висши”, “абстрактни” понятия. Започваме да се косим за нероден Петко. И в крайна сметка загърбваме дарбите си и се бухваме в чуждия автобус, може да не знаем къде и ЗАЩО отива, но поне дават храна (макар и мизерна) и има тоалетна (макар и вонлива).

Е, прав Ви път, дано го следвате леко и безаварийно.

Реалностите или сънищата

Сън = реалност. Реалност = сън. Както се казваше в култов сериал “Совите не са това, което са”.

Всеки от нас живее в собствения си сън, наричайки го реалност и е прав – той си е къде-къде по-реален за него, отколкото сънищата на всички останали взети заедно.

Проблемите възникват, когато два или повече индивида започнат да водят борба чий сън е по-реален. Преки примери за това са почти всички конфронтации, особено когато приписваш на опонента си създадени от теб негови характеристики.

Случвало ли ви се е някой да ви изкарва глупак? О, да, честичко, нали? А дали това е истина? Неговата – може би, но не и вашата, освен, ако не му повярвате. Имате избор. А истината всъщност е, че той сам себе си смята за глупак и много му се иска да го сподели, но го е срам и хемороидът, дето мърда между ушите му го кара да изкарва другите глупаци.

По същия начин този, който е взискателен и сприхав с другите е най-вече самобичуващ себе си. Той не може да си прости като допуска грешки и по този повод смята, че не бива да прощава и на другите за този “ужасен грях”!

За да направим темата кратка – ако утре някой ви срещне и ви лепне етикет или просто разиграе поредния етюд от своя сън, просто си припомняме, че това си е неговия сън и неговия проблем – просто сме се озовали на неподходящото място и на неподходящото време – ако не бяхме ние, някой друг щеше НЕПРЕМЕННО да го отнесе…

Какъв (не) искам да стана

Често си блъскаме главите над трудния въпрос “Какъв искам да стана?” или “Какво е моето призвание?”.

Слагам ръка на сърце – досега готова рецепта не съм открил. Но днес ми хрумна, че има един “обиколен път” (workaround), чрез който можем да поразбутаме мъглата около отговора.

Хайде да си зададем въпроса “Какъв не искам да стана?”. И да си направим списък с отговорите. Добро начало, нали? Ето какъв не бих искал да стана, само за справка, всеки има право да си редактира списъка на воля:

  • Затънал до уши в лъжи политик, който го е страх да се покаже на публично място без охрана;
  • Затънал до шия в дългове “бизнесмен”, на който бизнеса всеки момент ще стане печеливш, и така от около 20-ина години;
  • Прегърбен старец, тръгнал с куп безсмислени документи по още по-безсмислени инстанции, в неравна борба за десетина допълнителни лева към мизерната пенсийка, разнасящ ги в рекламна торбичка на лекарства или на аптека;
  • Лентяй, за когото единствените ценности са чашката, салатката и футболния мач;
  • Вонящ бездомник, ровещ в хорските боклуци и псуващ всичко живо и неживо около себе си;
  • Кисел чиновник, на когото целия свят е крив и прави ад живота на бедните граждани, попаднали при него по силата на една малоумна бюрократична система;
  • Офисен плъх, за когото е много важно да отиде точно в 9:00 ч. на работа и ОЩЕ по-важно да излети на секундата в 17:00 ч., а по възможност и по-рано, ако досадното началство не е в периметъра;
  • Порядъчен потребител, който обикаля от банка в банка с цел да вземе поредния “потребителски кредит”, за да погаси предишния, пък ако остане някой лев да го пръсне за поредната дивотия, от която изобщо няма нужда;
  • Гъзар с лъскаво возило, за когото е много важно да паркира така пред входа на нощния клуб, че всички “колеги” да го огледат и съответно – завидят;
  • “Молец” – това е нов термин, за назоваване на градското съсловие, което редовно посещава моловете, кога за “шопинг”, кога за да убие два-три часа с “приятели”;
  • Сервилен консултант, чиято цел е да измъкне максимум изгода (разбирай – пари) от всички страни, които изкусно замесва в консултантските си схеми;
  • Преподавател по тематика, която на мен самия ми е мътна и неясна – цитат от виден професор “Ей, двадесет години водя тия лекции, чак сега ми просветна за какво иде реч…”;
  • Лаком строителен предприемач, който опитва да изцеди печалба от всичко, без оглед на щетите, които нанася на инвеститора – едрови цени, ДДС, групиране на несъвместими дейности, осигуровки на работниците, влагане на некачествени материали, и още милион други “трикчета”;
  • Недодялан селски тарикат, който си мисли, че гражданчетата са твърде мекушави и неориентирани, за да ги “одере” порядъчно за иначе посредствени услуги и материали, пък какво толкова, като (ако) впоследствие го разкрият;
  • Мазен дебелак, с корем-разузнавач, от размера на който бременни в девети месец биха се ужасили, с ужасна диета и твърдящ, че за телесното му състояние са виновни обмяната на веществата, лошия въздух, лошата храна, кучето на съседа и т.н. Коремът е разузнавач, защото се движи около 2 минути по-напред от собственика си;
  • Телезрител, чиито основни дейности вкъщи (а по възможност и на работното място) се извършват в радиус от 3 м. около телевизора – хранене, семейни събирания, отглеждане на деца, спане и т.н. Е, има изключения, по време на рекламните паузи тича в тоалетната или се обажда на приятел (дано и той е в рекламна пауза, та да вдигне);
  • Необуздан геймър, чието време отива да играе всякакви онлайн игри, във фейсбук или не, че и си плаща даже за удоволствието;

Сигурно има още доста образи, ще добавяме в движение. Следващият път ще се фокусираме върху нещо по-позитивно, например – аз и света около мен.

Доблест и достойнство

Понякога се питаме има ли място за тези ценности в днешно време. Дали не са безвъзвратно остарели и изчезнали като динозаврите например?

На първо място – какво значат тези магически думички?

Дълго рових в разни тълковни и не толкова тълковни речници и бази данни, но не можах да открия отговор, който да ме удовлетворява напълно. Ето някои значения, които ми се струват близко до Истината:

Доблестта и Достойството са букети от качества – човеколюбие, уважение, търпение, смелост, твърдост…

Свързваме тези понятия с рицарите, а те са пример за справедливост, доброта, решителност.

Има значение обаче как и пред кого проявяваме тези качества. Очевидно грешният отговор е “пред другите”. Достойнството за пред другите си е чиста проба лицемерие.

Достойнството е пред Него. Без значение как го наричаме и къде си мислим, че “живее”. Достойнство пред Бога, макар и с вероятно изкривените си собствени критерии. Всеки се ръководи от съвестта си. Да проявиш достойнство значи да постъпиш така, че да спиш след това спокойно. Да не те гризка съдника в теб.

Точно това има предвид и Дон Мигел Руис с едно от Четирите споразумения – Давай най-доброто от себе си. Няма очевидна връзка, нали? Нека разгледаме – какво се случва, когато не дадеш най-доброто от себе си? Непременно остава някаква тънка нотка на неудовлетворение. Може и да не признаем, че я има, но тя си е там и си чопли – “можеше и по-добре да го направя” примерно. Какво излиза, не си проявил достойнство при тази случка, “скътал си се” или си минал “тънка лайсна”. После ще си плащаш дълго, не се безпокой… Никой не може да избяга от собствената си съвест. Никой.

Е, накратко, достойнството и доблестта, освен, че ни дават добър имидж пред околните (въпреки, че това далеч не е основната задача), допринасят и за собственото ни ментално и душевно здраве.

Означава ли това, че трябва да вършим всичко по най-добрия начин? Да, но тук има уловка – не “всичко”, а “всичко, което изберем да вършим”. Къде е разликата? Много просто – много е лесно да свършим нещо приятно перфектно, нали? Но като ни “натресат” нещо отвън, как да вложим себе си? Е, достойнство преди всичко – просто отказваме достойно и толкоз. По-добре достойно да откажеш отколкото недостойно да премълчиш и претупаш със скърцане на зъби, нали?

Извънземните

Понякога имам усещането, че на Земята живеят няколко вида извънземни. Включително расата, към която аз самият принадлежа е възможно да е с извънземен произход. Ужким всички изглеждаме хуманоидно, тук сме родени, но живеем и мислим по толкова различен начин едни от други, че няма друго смислено обяснение.

Един пример са “братята американци”. Обърнете внимание на по-напудрените им сайтове – това “worldwide”, онова “worldwide”, пък като задълбаеш в подробностите се оказва, че имат предвид себе си, т.е. около 50-те си щата. И само предполагат, че всичко “наоколо” спада към това, но въобще не отчитат културните и географските разлики. Изводът е, че те си живеят на нещо като тяхна планета, за която се отнася това “worldwide”.

Друг пример са определени народи в Азия – Непалците например. Попадайки там, още от самото начало имаш усещането, че нещо не е наред. Всичко е ТОЛКОВА различно, че нямаш основа, за която да се хванеш. Все едно да те вкарат в стая, чиито врати висят от тавана, хората се разхождат по стените, “пият” чай като си го сипват в ушите и си бият шамари за “добър ден”. След като първоначалния шок отмине и започнеш да се нагаждаш към тамошната “действителност”, започваш да осъзнаваш, че собствената ти “цивилизация” в доста отношения е дотолкова изкривена, че това, което се приема за “напредък”, всъщност е тотално откъсване от природосъобразния живот и носи със себе си неизмерими опасности.

Да вземем за пример отглеждането на децата – от самото раждане. Децата се раждат в домашни условия, дори без лекарска помощ. Не че тамошните жени са по-различни, просто има запазени традиции относно подготовката и позата по време на раждане. Там майката е неотлъчно с детето от ден първи, в буквалния смисъл на думата. Когато върши някаква работа, детето е привързано към нея отпред или отзад посредством шал. Никъде по улицата няма да видите майка да тика детска количка. Почти съм сигурен, че дори нямат такава дума в речника. Да не говорим, че дори и някой да им внесе колички, почти няма читав път, по който да ги тикат. Близостта с майката има неизучена досега стойност за развитието на емоциите у детето. За разлика от нашите деца, техните не се усещат така “отритнати” в момента, в който се появят на бял свят. Като проходят самостоятелно, играят по цял ден с едни “цепнати” на дупето панталонки. Като имат някаква нужда, просто клякат и всичко е готово. Нашите деца първо свикват с памперси, после трудно ги приучаваме, че не бива да се правят “тези” работи в гащите, и накрая трябва да се научат да събуват, обуват и загащват ен на брой ката дрешки, повечето от които са неудобни по един или друг начин.

Въпреки, че в много селища непалците нямат течаща вода в домовете си, децата им от най-ранна възраст умеят да се умиват сами в легена, да се хранят сами и да се обслужват за повечето неща. Нашенските деца почти до училищна възраст не знаят що е то сутрешно миене на лице, чакат да ги бършат родителите в тоалетната и биват преследвани с лъжицата по три пъти на ден.

За някои тамошното раждане и отглеждане на деца може да изглежда примитивно и нецивилизовано, но това е повърхностно наблюдение. Трябва да проникнем зад опаковката и да обърнем внимание на истинската стойност на това, което се случва. Да разберем, че откъсвайки се от природния начин на живот ставаме зависими от “цивилизацията”, както и от всички нейни ефекти. Зависим = роб. А “цивилизацията” няма нищо против. Сега замени думичката в кавичките с това, което трябва. А при непалците няма такива “есктри”. Там матрица няма. Или ако има, съществува само в големите им градове като Катманду.

Извънземни си има, само остава да уточним – ние ли сме или тези, “странните”. Според мен зависи от гледната точка. Като постоиш при “другите” около месец, внезапно сменяш гледната точка и много неща ти се избистрят.

За здравословната храна и диета

Каква е дефиницията за здравословна храна? Със сигурност не е тази, която ви рекламират по телевизията. Забелязвате ли, че в днешно време всяка телевизионна реклама специално набляга на полезността на боклука, който рекламира? Купете това, защото е полезно. Купете онова, защото от него вашето (задръстено) храносмилане ще се оправи като от вълшебна пръчица. Аз ще запитам уважаемите рекламодатели – Дами и господа, наистина ли мислите, че ако продукта Ви беше качествен, щеше да се нуждае от възсолено рекламно време по телевизията? А пък зрителите, които по неведома за мен причина вярват на подобни реклами, ще запитам – Дами и господа, знаете ли, че едно излъчване на телевизионна реклама в най-гледаното време по национален ефир струва колкото две коли втора употреба? И както сте забелязали, тези клипове се излъчват в тираж стотици на месец! Съвсем груба сметка показва, че за целта се харчат месечни бюджети от стотици хиляди долари/евро. Кой ги плаща тези реклами? Ха познайте от три пъти… Подсказка: Не е луд този, дето яде зелника, а този, който му го дава.

Хранителната индустрия (!) си е наистина вече индустрия, нищо общо няма със земеделие и скотовъдство. Всичко, предназначено за ядене и пиене се произвежда на поточна линия, с всичките произтичащи от това плюсове и минуси. Напоследък е толкова модно да се говори за здравословен начин на живот, био-храни, различни диети. И естествено, предлагането не закъснява – в супермаркета почти всяка втора храна е “БИО”. С големи и дебели букви. Пък колко е “био”, един Господ знае! Случвало ми се е да попадна на една и съща стока, очевидно от стара и нова партида, на ЕДНА И СЪЩА цена, на новата опаковка пише “БИО”. Разлика в стоката – никаква. Важен е маркетинга.

Защо стигаме до такъв парадокс? Защото, производителят иска да спечели, нали това му е бизнеса. За да спечели, стоката трябва да се продава масово. За да се продава масово, тя трябва да е на ниска цена. За да е на ниска цена, партидите трябва да са големи и да са много, транспорта трябва да е окрупнен, за да е -по-евтин. Като окрупниш производството и транспорта, времето от производство до клиента се удължава. За да минимизираш загубите от разваляща се продукция по складовете, добавяш консервант. Като му сложиш консервант, току виж от “полезно” се превърнало в токсично. Нещата са прости, принципа на работа на консерванта е да убие микроорганизмите, които “развалят” плода или зеленчука. Но този консервант попада и в нашето тяло, убивайки и полезните ни микроорганизми. Да не говорим, че някои консерванти попадат директно в кръвта и правят съединения, които и Менделеев няма да разбере как са станали.

Друг начин да се държи цената ниска е да се ползват различни “заместители” и добавки, които струват по-евтино от оригиналните суровини. Още помним скандала с млечните продукти с растителни мазнини. Дрън-дрън, полезни били даже, защото заменяли животинските мазнини с растителни, видите ли… Колкото маргаринът е полезен, затова всички развити страни се чудят как да се отърват от тази грешка на природата – преработено машинно масло за ползване от средната и низшата класа вместо истинско краве масло!

Е, оставихме фаворита на ниските цени за десерт – ВНОС! Натоварваш един кораб с храна и хайде към България. Какво като се лашка по моретата със седмици или месеци. На помощ идват триковете – за да изглеждат добре, когато пристигнат, т.е. за да запазят “добър търговски вид”, абсолютно всички вносни храни, в това число и плодовете и зеленчуците се мажат или топят в консерванти. Както уточнихме вече, тези консерванти са нож с две остриета. Но важното е, че изглежда добре и цената е добра. Пък каква пакост причинява на потребителя ще разберем при аутопсията!

Чудесно, идва на ход “органичната храна”, т.е. тази, която не е внесена през два океана, а отгледана локално. Много добре, но и това често не е панацея. Защо ли? Защото почвите, които са за индустриално земеделие се торят с изкуствена тор. Има сигурно десетки книги и по тази тематика. По-важното е, че дори да игнорираме опасността да се пренаситим с нитрати/нитрити и други подобни, изкуствените торове НЕ възстановяват в почвата всички микроелементи, нужни на растенията. Те пак си поникват и изглеждат нормално, но както казваше популярен сериал от далечното минало “Совите не са това, което са!”. Ето защо им се смеем на американците, че ябълките им са като пластмасови, а пък черешите им са като праскови. Но на вкус – нищо. Тази тенденция е масова, вече и родните плодове и зеленчуци страдат от подобен “недостиг”. Тези, които вече са на възраст ще потвърдят, че “едно време” доматите имаха друг вкус.

Коя храна е полезна и здравословна всъщност? Junk Food-a (т.е. боклучавата храна) като чипс, вафлички, шоколади, сладоледи, както и всякакви хрупащи неща очевидно отпадат от тази категория по общоизвестни причини. Имам сериозни причини да смятам, че повечето храни от животински произход, особено преработените такива също не са добра диета. Най-очевидната причина ще видите в огледалото с отворена уста. От 32 зъба в устата, само 4 са “месоядни”, останалите 28 са от растителнояден тип. Подробности и други аргументи в книгата “Ензимният фактор” на д-р Шиния.

Остават зеленчуците и плодовете. Но както казваше Петко Бочаров “Да, ама не”, те само изглеждат така. Голяма част от тях може да са дори по-лош избор от месото, примерно. Кои ще са бъкани с нитрати, кои ще са расли в бедни почви, кои ще са докарати през девет земи в десетата… Между другото, освен консервантите, има и една друга не толкова очевидна причина да се избягват вносните плодове и зеленчуци. Те просто не са наша вибрация. Какво имам предвид. Всяка материя е вид вибрация. Очевидно материята тук и от другата страна на земното кълбо са различни, съдейки по растителните и животински видове, които виреят там и тук. Оттам и вибрацията. Какво се случва като погълнем плод с вибрация “отдругаде”. Дали тази вибрация е полезна за нас? Ако думата вибрация звучи неразбираемо и алхимично, ще си послужим с най-масовата течност на света – водата. Всеки знае, че тъканите на растенията и животните, в това число и на човека съдържат висок процент вода, обикновено над 70%. Какво става като смесим вода от тук и от там? Ами каквото става като пийнеш чешмяна вода в чужбина. Който не е опитал, да пробва, но да се запаси с активен въглен и/или имодиум. И не е защото водата е чешмяна, а просто защото тя носи друга флора и фауна (макар и микроскопична). А нашата имунна система такива “дзверове” още не е борила и се нуждае от време докато генерира подходящите антитела. През това време е разумно да имаме под ръка тоалетна, мивка или поне леген.

Какво е спасението – да ядем храна от малки частни предприемачи, които гледат посевите си наистина “органично”. И като гледам как в България има изоставени села или такива с жители, които се броят на пръстите на ръцете, започвам да се питам колко от нас ще успеят да се доберат до такива, наистина органични храни, които са благословени от любящата ръка на земеделеца, отгледани с пот на чело и съдържат същата вибрация или микрофауна, ако щете, която е подходяща за нас, консуматорите?