Купува ли се здраве?

Да, еднозначно!

Бързам да уточня, че нямам предвид човек да влезе в супермаркета или аптеката и да си поръча еди-колко си грама/килограма здраве. Нито пък визирам компютърните игри, в които като ти понамалее здравето, можеш да си го допълниш в магазина.

Дори и да не можем да си купим артикул “здраве” съм напълно убеден, че здраве може да се купи. Нека разледаме някои основни моменти. От какво зависи здравето:

  1. Подходяща и разнообразна храна, още известна като “здравословна храна”. Има цял рояк книги, които дъвчат тази тематика.
  2. Микроелементен баланс, т.е. правилно поемане на витамини, минерали и ензими. Слабо изследвана област, но има доста хипотези и доказателства в тази посока.
  3. Правилен баланс на движение и отдих: “Движението е здраве”.
  4. Забавления в работата, вкъщи и в обществото.
  5. Духовни практики: “Здрав дух в здраво тяло” – това равенство е валидно и в двете посоки, но като правило силния дух има способността да изцелява и “нелечими” болести.
  6. Здравни прегледи, консултации, профилактика и корекция на назряващи патологични промени в организма. И най-добрия механизъм се нуждае от профилактика, за да функционира правилно и ефективно. Човешкото тяло не е изключение. Дори и да спазваме горните пет точки безупречно, хубаво е да следим телесните си параметри, имайки предвид обкръжението, в което живеем.

Този списък не претендира за изчерпателност, но покрива поне популярните “съставки на здравето”. Нека сега разгледаме коя от тези съставки с какво си набавяме:

  1. Храна – всички знаем, че в храната за “масова употреба” няма почти нищо полезно. Оставяме настрана очевидно преработените храни като тестени изделия, всякакви сладкиши и шоколади и полуфабрикатите. Тези храни и без това си носят славата на “junk food” (в превод “боклучава храна”). По-интересното е, че и тази храна, която се счита за здравословна – зеленчуци и плодове, също не е никак здравословна в масовия си вариант. Защо? Това разглеждам в отделна тема. За целта на тезата ще приемем, че това, което е евтино, трябва да е масово. Щом е масово, трябва да е трайно. Колкото по-трайно е, толкова по-малко полезно е. Какъв е изводът – истински полезната храна е пъти по-скъпа от тази, която ще намерите в супермаркетите.
  2. Микроелементите – например балансът между Калия и Натрия в човешкото тяло се оказва жизненоважен за редица органови системи. Как се поемат микроелементи, освен, чрез истински полезна храна (виж по-горе) – чрез хранителни добавки. Да, всички знаем, че “пирамидите” са сложили ръка на хранителните добавки. Но както с всичко друго по света, има добавки и добавки. Някои са си чист “плацебо ефект”, други наистина доставят, каквото обещават. Покрай сухото гори и суровото. С какво се купуват добрите добавки? С пари!
  3. Движение и отдих. И за двете се иска свободно време. И желание. А като няма желание, няма и свободно време! Питайте мен! Ако човек не си наложи волево да почива, ама истински (!), или не си наложи волево да поспортува, винаги ще се намери оправданието – ух, колко много работа, минутка не остава за отдих (спорт). А кой има толкова много работа? На който работата е неефективна. Ефективната работа (затова се нарича така) носи добри доходи, т.е. има добър ефект. Какъв е изводът – който работи ефективно (т.е. който е заможен) може и да почива/спортува ефективно. Т.е. времето за отдих и движение се купува с познай какво – парички!
  4. Забавления – няма нищо по-ободряващо от една комедия, един концерт, един аква-парк. Хитрия римски император е казал  – “На народа му трябват хляб и зрелища”. Обърнете внимание и на изрази като “Шопинг терапия” – задоволяването стремежите носи голямо удоволстви, чак лечебно. Да, ама тези работи пари струват.
  5. Духовни практики – моят Учител редовно отпраща стотиците желаещи да му станат ученици с думите – “На гол тумбак, чифте пищови”. Неговото верую е, че човек може истински да се потопи в духовния път чрез отказване от материалното. Според мен има два начина да стане това – тотално себеотричане (от семейство, родители, имущество, статус и т.н.) или чрез материално осигуряване (да осигуриш доходи на семейството чрез високо ефективна работа). Първият път (поне на мен) звучи твърде радикално. Аз вървя по втория. Дали ще успея – един Господ знае. Само знам, че за да вървиш успешно по този път и то – със смислени темпове, трябва да отделяш време и да не се разсейваш с въпроси от рода на “с какво ще платя сметката за тока” или “как да купим вечеря”. И за да отпаднат тези въпроси помагат парите.
  6. Профилактика и лечение – в забързаното ежедневие никога не бихме отделили време за нещо така абстрактно като профилактика на здравето. По-скоро ще чакаме да ни заболи нещо и чак тогава ще търсим помощ. Уви, болката е индикатор, че е налице увреждане, а не просто дисбаланс. Т.е. алармата идва късничко. Материално осигурените хора обаче съзнателно отделят време и средства за така абстрактната профилактика. Защо? Не че имат излишно време и пари, но просто съзнават, че дължат на тялото си много от успехите си, и че, ако го занемарят, то ще се превърне от помощник в пречка. А като стигнем до лечение картинката не е по-розова – масово се търсят услугите на лекарите в държавните здравни заведения, тъй като любимата на всички Здравна Каса покрива (само част от) лечението в тях. Тъжната истина обаче е, че по-добрите лекари предпочитат да работят в частните заведения поради по-добрите условия и заплащане там. А пък самите заведения от своя страна, за да могат да запазят високия си стандарт, държат и доста солидни цени на услугите. Понякога повече от двойно. По пътя на логиката, кой може да си позволи по-доброто обслужване? По-заможните пациенти, нали? И не на последно място, в аптеката няма да намерите истински ефективните лекарства. Сравнете аптеката със супермаркета. Истински действащите лекарства ще намерите при трудно откриваеми учени и билкари. Достъп до някои от тях има само ограничен кръг хора. Защо? Защото те не могат да смогнат да произведат продукт в масово количество. Защо? Защото има създадени един рояк бюрократични пречки техните лекарства да се узаконят и да се пуснат в аптечната мрежа.

Така-а-а. Да видим, т.1 – пари, т.2 – пари, пари, пари и-и-и пари. Нека не звучи алчно. Просто така работи системата. На който не му харесва – да се залавя със себеотричането – тогава нито пари ти трябват, нито къща, нито кола, нито биометрична лична карта, нито данъци и осигуровки ти трябва да плащаш.

‘апването, пийването, тия три работи…

Христос Воскресе, Българи!

За някои този празник е повод да се замислят за саможертвата и човечността, за други – да хапнат, да пийнат и там каквото друго попадне, за трети – добра възможност да “избичат” някой “часпром” през почивните дни…

Няма да крия, че съм привърженик на холистичния подход към здравето. За тези, които не владеят чужди езици или тази чуждица не е понятна, пояснявам – това е подход, при който човешкото тяло се разглежда като единен и цялостен механизъм, а не просто сбирщина органи.

И както можем да се досетим, много сериозно влияние върху нашето тяло оказва храната, която поемаме всекидневно. Човек изгражда своите хранителни навици от най-млада възраст под влияние на кого? На родителите си, естествено. Както поговорката гласи, “Крушата не пада по-далече от дървото”, нашите хранителни навици са пряка последица от тези на семейството, в което сме пораснали. Ако в семейството се набляга на месото, на нас също ни се услаждат всякакви месни продукти. Ако в семейството се набляга на хляба и тестените изделия, “набиваме” банички и “беу уеп” редовно.

По мое скромно мнение, огромна част от т.нар. “наследствени заболявания” са си чиста проба резултат от “наследствени хранителни навици”. Изводът е, че ако родителите ни боледуват или, не дай Боже, умират от определени болести, не е задължително и ние да се “гътнем” от подобни. Особено, ако осъзнаем и се отървем от някои вредни хранителни навици.

Кои са вредни навици ли? Прочетете “Ензимният фактор” на д-р Хироми Шиния – 75-годишен все още практикуващ гастроентеролог с над 300 000 изследвания. С прости примери той доказва, че храни като месни и млечни продукти водят до стареене на тъканите, както и до алергии. За много хора това звучи шокиращо, направо “Веганско”, но има сериозни научни факти в подкрепа на тези твърдения. Всъщност, това звучи шокиращо само за тези от нас, които са “залепнали” към своите хранителни навици и не желаят да чуят такъв съвет. На тях пожелаваме здраве и щастие, и успехи по пътя към старостта.

На тези, които преценяват горното като лудост, мога само да спомена, че за самия мен идеята да не се докосва месо звучеше като тема табу. В продължение на 33 години не сядах на масата, ако не ме чакаше някакъв вид месна гозба или поне колбас в добавка. Като капак на всичко, ако не хапнех порядъчно количество месце, само след 2 часа ме обземаше непреодолим глад. Днес, 3 години по-късно, след постепенна трансформация на вижданията ми и на навиците, не изпитвам никакво влечение към месо, както и изкарвам ден-два всяка седмица изобщо без да хапна нищичко. Невъзможно? Приятели, няма нищо невъзможно на Света, важното е да запазим способността си да приемаме нови неща, а не да излагаме собствено мнение по всяка тема…

Д-р Шиния също така излага и една интересна хипотеза – месото от животни с по-ниска телесна температура от човека – т.е. риби, земноводни и влечуги – е полезно за разграждане наслояванията в кръвоносните съдове, тъй като, попаднали в нашата кръв мазнините от това месо не се втвърдяват, както това се случва с тези от животни с по-висока или равна на нашата температура.

Вредни навици (но кой не го знае всъщност) са и тютюнопушенето и пиенето на алкохол. Напук на всеобщото схващане, че алкохола действа съдоразширяващо и едва ли не е полезен в умерени количества, д-р Шиния наблюдава, че този ефект е доста кратковременен и освен това тъй като е продиктуван от външни вещества, организмът се стреми да компенсира тази промяна. Т.е. след като отмине това съдоразширяващо действие на алкохола, съдовете се свиват дори повече отпреди.

На тези, които вдигат рамене и казват: “Е, какво да правя като ми е сладко”, ще отговоря – братя, това е просто навик, или “програма”, както я наричам аз. Тя действа на подсъзнателно ниво и ние си мислим, че тялото просто си иска това или онова (напр. месо или алкохол). Ако това беше така, нека някой ми обясни защо, ако “устискаме” 30-40 дни на изкушението, то в един момент просто престава да ни действа? Не вярвате? Опитайте.

Свободата – желана и осъзната

От малки ни учат, че най-важното нещо в живота е Свободата. На словото, на избора… Цял живот се борим за някаква свобода – от настойници, от учители, от началници, от всякакви досадности… Защо не успяваме?

Защото това е сляпа борба. Дефинираме някакъв “враг” и започваме да водим дълга и продължителна война с него. Дали няма да е по-успешно, ако не опитаме да помечтаем първо. Да се видим вече “освободени”, да поживеем в този образ. Дали, ако постигнем целта си, ще сме щастливи? Дали е това, което сме искали?

Много абстрактно започна да става. В такива моменти винаги търся примери, за да не се изгубя. Искаме свобода на личните данни – бунтуваме се срещу биометричните паспорти, как така ще ни прошнуроват и пронумероват като някакви зеленчуци… Искаме си неприкосновеността! Е, това е част от цената, която трябва да платим, за да сме членове на модерното общество. Всяка стъпка в посока увеличаване на сигурността води неизбежно да жертване на някакви свободи. Като не искаме да си даваме отпечатъците, отиваме да живеем в далечна Африка, там още дълго време няма да ги закачат с такива “глупости”. Но дали ще ни хареса?

Робът се бори срещу тираните си, на всяка цена иска своята Свобода. И идва един прекрасен ден – тираните загиват или биват пометени и робът става свободен. И какво? Къде ще спи? Кой ще го храни? Кой ще се грижи за нуждите му? За да заживее “свободно” ще му се наложи да поработи сериозно, най-вече върху себе си и своите стереотипи.

Шефът такъв, шефът – онакъв. Ужас. Клю-клю по цял ден и мрънкане по цяла вечер. Темата за несправедливите шефове е една от Топ 10-те теми за маса. Лесно е да посочиш недостатъците на “господаря”, но се иска доста повече, за да поемеш отговорност и ти като него и да му покажеш с действия къде греши. Нали?

Ставаш си сам шеф – каквото ти харесва – това правиш. Когато и както искаш. И на никого не даваш отчети. Не е ли яко! Нооо, има някои малки особености – няма сигурна заплатка в края на месеца, няма аванси, безлихвени заемчета, няма служебен джиесем, кола… Няма кого да набутваме от служебния телефон и да правим тайни забежки със служебно гориво. И най-важното – трябва да поемем отговорността за неуспехите! А такива – с лопата да ги ринеш. Това, че шефа не мрънка по цял ден, не означава, че няма проблеми. Просто се е научил да ги преглъща, анализира и вади полезни поуки. И да носи отговорност, а не да се оплаква от лошото време, “глобалната криза” и т.н.

За да обобщим – най-краткия път към свободата вероятно минава през това да се научим да поемаме отговорност за последствията ѝ. Щом усвоим този урок, тя сама ще ни потърси, няма нужда да водим дълга и безсмислена борба с вятърни мелници и тям подобни…

За хората като кухненски прибори и инструменти

Същността на идеята е проста – всеки кухненски аксесоар има определена форма и предназначение. Лъжицата е идеална за течни храни, но се справя повече от зле със спагети например. Ножа за хляб създава кошмари при опит за рязане на сирене. Отварячката за консерви е тотално безполезна при отваряне на вино. Азбучни истини, нали?

Хората и кухненските прибори имат много общо помежду си. И при хората не е удачно да пратиш учител да кърти стара улична настилка. Нито пък водопроводчик да прави електроинсталация. Изключения винаги има, но както знаем те само потвърждават правилата.

Тогава защо е толкова сложно да приемем, че всеки от нас се ражда предварително готов да стане нещо конкретно. Далече съм от идеята за кастовото разделение, което е така широко застъпено в Индия например. По-скоро говорим за дарба, с която всеки идва на този свят. Ако трябва да вземем нагледен пример, лъжицата и вилицата се правят от различни заготовки, нали? Няма как от заготовка за вилица да направиш лъжица или обратното. Дори и да измислиш как, нито процеса ще е ефективен, нито резултата ще изглежда/работи добре.

По същия начин хора, които са идеално подготвени за просветители, под влияние на среда, родители, учители и др. се оказват в хранително-вкусово училище например. Или пък хора, на които езиците се удават безкрайно лесно, потрошават години, за да станат счетоводители или доктори, примерно.

Е, добре, ще речеш, как да разберем каква е дарбата/заготовката у някого? Еее, готованци! Няма лесна рецепта. Това да не ви е аптеката – “дайте, моля, едно хапче за изхождане”. Не мисля, че има еднозначен отговор – знам, че определени дарби и влечения се наследяват, особено по майчина линия, но пък и знам, че това наследяване не винаги е по права линия и за всяко поколение. Ето защо много родители са разочаровани, че децата им не желаят и да помиришат “бащиния поминък”.

За да не задълбаваме в такава Тера Инкогнита, не е ли по-лесен методът на анализа? Наблюдаваме себе си на какво реагираме. Можем да реагираме отрицателно или положително. Можем и да сме безразлични. Кое е това, което ни пали? Това, което забелязваме, пък други пропускат?

Влизаме в една стая и се оглеждаме. Повярвайте ми, няма двама човека в една компания, които да забелязват първо едно и също нещо. Един ще обърне внимание на завесите. Друг – на лампите. Трети – на съчетанието на цветовете. Четвърти – на разположението на мебелите. Пети – на играта на светлини и сенки. Шести – на аромата. Защо да не приемем, че това, което първо ни прави впечатление по някакъв начин подсказва къде сме силни, т.е. кое ни интересува живо?

Трохи от срещата ми с Дон Мигел Руис при Майските руини

Основното, което мога да кажа е, че всякакъв опит да предам истината с думи е обречен на провал. Няма и да се опитвам. Все пак, бих искал да нахвърлям интересни парченца от мозайката, които останаха в мен след тази среща. Не са свързани помежду си и няма нужда да са:

  • Раят не се стреми към себе си. Внимавай като общуваш с такива, които се стремят към него!
  • Всеки от нас е рай, без значение дали го знае или не. Да се стремиш към рая е равносилно на признанието, че имаш сериозни проблеми с блаженството.
  • Хората имат зависимост от страданието. Толкова им харесва, че не могат без него. Няма друга причина сами да се вкарват в него ден след ден, след ден…
  • Най-първичния страх е страхът от непознатото.
  • Ангел = посланник (messenger).
  • Всеки от нас е ангел (посланник), само дето някои не помнят посланието, което носят.
  • Тялото ти е твоят ангел на смъртта.
  • Страшния съд (last judgement) е криво тълкувание на нещо толкова просто – това е последното съдене, което правиш над самия себе си.
  • Хората са разказвачи. Ако нямат език, ще създадат, само и само да са способни да разказват.
  • Истинската любов не изисква никакви жертви.
  • Да обичаш не значи да си уязвим, напротив. Да търсиш и очакваш любов те прави уязвим.
  • Не истината боли, а разбитите от нея илюзии.
  • Съденето започва, когато имаш или си създадеш база за сравнение.
  • Обичай заради хубавото чувство, а не заради обекта на любовта.

За кожно-венерическите умствени заболявания

Метафората е голяма работа! Човешката мисъл е свикнала да борави с понятия и техните имена. И обикновено се пречупва през собствената представа за обекта на дискусия. Например, ако ви разказвам за южноамериканския степен бизон, за тези от вас, които никога не са го виждали и пипали на живо, разказът звучи вяло и скучно. В най-добрия случай изплува някакъв смътен спомен от прашен американски уестърн за некви говеда, дето търчат насам-натам. Виж, ако използвам метафора и намеря сходство на това същото добиче с родната млекодайна крава, тогава всеки, който е стъпвал на село с умиление си припомня рогата ѝ, вимето, козината, всичко с картинки, цветни при това!

Ето защо бях толкова потресен, когато вчера се натъкнах на следната метафора – страховете в емоционалното ни тяло (т’ва па к’во е, ще рекат мнозина) се сравняват с гнойни рани по кожата. Едното не можеш да го видиш и пипнеш. Всякаква дискусия за него звучи отнесено. Виж, другото – ехехей, дори е обект на народен фолклор – всякакви херпеси, рани, язви, ууу, богатство от образи и всичките едни такива ясни и провокиращи въображението 🙂

За да не развалям удоволствието от четенето, няма да цитирам дословно. Просто е забавно да си помислиш, че живееш на планета, на която всеки е болен от свирепа екзема в най-добрия случай. И това се счита за нормално според всякакви медицински и правни норми. Какво се случва като докоснеш такъв човек? Боли! И той изпищява и гледа да си го върне, нали? Тъжната истина е, че нашата планета е такава. Само дето не е толкова очевидно, но това не значи, че не е вярно. И раните не са по кожата (слава Богу), а по емоционалното тяло. Страхове! От всичко. От всеки. И тази пародия на любов, която разиграваме пред себе си, пред “любимия”, пред децата си, не е никаква любов. Просто комплекс от страхове – да не остарея сам, да не ми се затрие рода, да не се налага сам да се оправям с всичко…

Като пък се съберем с някого се почва друга песен на страховете. Да не ме предаде, да не избяга от мен, да не намери някой по-смислен от мен, да не ме види в истинската ми същност… И започва играта на котка и мишка, единия е всеотдаен, другия е скръндзав. Колкото по-скръндзав, толкова по-доминиращ върху отдаващия се. Познато, нали?

Обичам те, но (НО!) ще правиш каквото аз искам. Ще играеш по моите правила! Ще бъдеш само мой! Ще, ще, ще! Иначе… търси си друг! Аз имам изисквания. Точка. Нека се разберем, тук не оспорвам правото да имаш изисквания, имай си ги, но към себе си. Ако наистина обичаш, давай. Не чакай да получаваш. Ако наистина обичаш, освободи! Не дръж в капана. Що за високомерие? Аз се грижа за някого, значи го обичам. Няма нищо общо между тези две неща. Нещо повече, колкото по-сериозно се грижиш за някого, толкова повече отнемаш възможността му сам да се справя с нещата. Не му гласуваш доверие. Поставяш се над него! Това ли е Любовта? Не е.

За избора и правотата

Правотата е субективно понятие. Всеки е прав за себе си. Всеки носи своята истина. Драмата настава тогава, когато се опитаме да пробутаме своята правота или истина на другите. На Земята всеки има право на избор, това далеч не е така на други места, но по тази тема друг път. Всеки може да избере дали да приеме истината на другия или не. Да настояваш другите да приемат твоята истина, означава да се бунтуваш срещу правото им на избор. Понеже това е свещено право, дар от Господа, значи, че се бунтуваш срещу Господ и неговите закони. За атеистите ще използваме понятието “природните закони”. Всички природни закони си работят независимо дали го осъзнаваме или не. Да отхвърляш нечие право на избор е все едно да нарушиш всеки друг (очевиден) природен закон, например да ходиш по “малка нужда” срещу вятъра. Разликата е в последствията, но и в двата случая те са неприятни за теб.

Природните (или Божии) закони са нещо толкова естествено и обективно, че чак е стряскащо да го премислиш. Те не действат за едни така, за други иначе. Нищо лично. Ако застанеш на линията на влака София – Варна, влака няма нищо лично срещу теб, когато те отнася със 100 км/час. Ето защо, нищо лично няма в това, че някой не вярва в нашата истина. Той живее в своя свят, със своята истина.

Има една теория за четирите истини:

  1. Моята истина;
  2. Твоята истина;
  3. Абсолютната истина (или Божията истина);
  4. Истината, над която можем да се споразумеем.

Тази, последната, сигурно е измислена от евреи или арменци 🙂

Нека вземем един простичък пример, за да илюстрираме тази теория – шеф се кара на подчинен, че пак е закъснял. Истината на шефа е, че ако всеки започне да закъснява, скоростта на работата ще пострада чувствително. Истината на подчинения е, че идването навреме на работа не гарантира качественото или навременното ѝ изпълнение. Истината на колегите на подчинения е, че мързеливеца най-накрая си го получи! Истината на шефа на шефа е, че такова дисциплиниране дава добро назидание на другите кандидат-закъсняващи. Абсолютната истина (ВЕРОЯТНО) е, че спорът е тотално излишен, всичко ще се подреди така или иначе по някакъв начин – или подчинения ще си продължи по старому, или ще бъде уволнен, или ще напусне. За тези, които са неспособни да прозрат абсолютната истина, остава споразумението, например подчиненият ще остава след работа толкова време, колкото е закъснял, за да компенсира. Или пък, всички минават на почасово заплащане, всекиму според прослуженото време – доколкото това би бил подходящ критерий за добре свършена работа.

Изводът е пределно прост – няма прав или крив. Цялата случка е неутрална. Нито е добра, нито лоша. Нейните участници обаче я оцветяват в добри или лоши краски. И както примерът показа – за едни тя е лоша, за други – добра.

Следващия път, когато усетим нужда да сме прави и да натресем на някого около нас нашата “правота”, не е лошо да се замислим долкото е “права” тази “правота”. И струва ли си похабената енергия и време, за да стане тя обща?

Сигурността и има ли тя почва у нас?

Сигурността е нещо като безплатния обяд. Хем го има, хем го няма. Или по-точно – рекламират я, продават я, но всъщност купуваме въздух под налягане! Кои са продуктите, свързани със сигурността:

  • Застраховки от всякакъв вид и характер – получаваш обезщетение в случай на неприятна случка;
  • Пенсионните фондове – получаваш пожизнена пенсия (скоро няма да е така, обаче!);
  • Здравноосигурителните фондове – получаваш безплатна медицинска помощ (и то на какво ниво!!!);
  • Тото и лотарии.

Какво прави тук тотото ли? Как какво – като всичко друго в списъка – всички плащат, едни се облажват. Всички продукти в списъка обещават безплатен обяд. Халява му викат руснаците. Келепир му викат шопите. С две думи – лесна печалба – даваш малко, взимаш много!

Всеки се опитва да ти продаде някаква сигурност. Само дето никой не може да ти я гарантира. Зачети т.нар. fine print – или ситния текст, който съпровожда всеки договор за застраховка, осигуровка и дори лотария. Всеки се измъква по тънката лайсна – не носел отговорност при форс-мажорни обстоятелства или както американците го наричат по модерному – “acts of God”.

Няма нищо сигурно на този свят, приятели. Дори старата поговорка, че никой не може да избяга от две неща – смъртта и данъчните – също не е никак сигурна. Има редица примери за хора, които успешно заобикалят всякакви данъчни закони и то – безнаказано. Оставете ги холивудските филми, дето накрая мошеника винаги влиза в затвора. Това е целта на филма, да успокои общественото негодувание и да “раздаде” очакваното възмездие. Действителността е доста по-различна.

Колкото до това да избегнеш смъртта – мнозина са го постигнали. Защо никой не ги е виждал?

  1. Защото хората са слепи – склонни са да виждат и завиждат за новия суичър D&G на познатите си, но не да виждат светците наоколо. А светите хора не са от тези, дето ще тръгнат барабан да бия и да пускат реклами по телевизията. Те се вълнуват от други неща. Тяхното его няма нужда от признанието на спящите духом.
  2. Защото те не искат да са около смъртните – това ги дърпа назад към смъртта. Все едно да се топнеш в кацата с катрана и да очакваш да се изчистиш лесно после. Йок. Смъртните и техните мисли са като катран за безсмъртните. Ако дръзнат да припарят в човешките градове, такава гадост се полепва по тях, че изчистване от катран може да се окаже детска игра за сравнение.
  3. Защото дори да са сред обикновените хора, на челата им не пише “Аз съм безсмъртен” – те просто изглеждат като всеки друг младеж на улицата, с тази разлика, че нито стареят, нито боледуват в смисъла, който смъртните влагат в това.
  4. Дори и някой да ги види и познае, дали е достатъчно луд да го оповести? Нужна му е жълта книжка, може би? Или социална изолация в най-добрия случай?

Но дори и да приемем, че смъртта е неизбежна, т.е. сигурна, това ли наистина искаме? Май не. Значи, колкото повече се стремим към “сигурност”, толкова по-силно бутаме към сигурната смърт. Някои оприличават сигурността с покой. А покойниците ги возят с краката напред към гробищата. Ето реда на мисли – сигурност = стабилни доходи = добро общество = прекрасни забавления = чудесни придобивки = лесен живот = малко усилия = повече време за излежаване и наслаждаване = спокойствие за себе си и семейството = (вечен) покой.

Защо не се отървем от нуждата от сигурност и спокойствие? Ако просто приемем, че не съществуват, ще се вълнуваме ли толкова? Май не. Дали се вълнуваме от розови бръмбари с пурпурни щипки и полицейски буркан на гърба, чието любимо ястие са мозъците на деца от предучилищна възраст? Не, разбира се, що за нелепа измислица. А защо тогава се вълнуваме и стремим към също така нелепата измислица, наречена “сигурност” и “спокойствие”? Много ясно, за да може някой да си направи бизнеса и да печели на наш гръб.

Честита Новата Година! С новым годом! Happy New Year!

Е, отминаха още едни дълги и напоителни коледно-новогодишни празници. За едни са си буквално “напоителни” – като че ли не се наливат целогодишно, за други – време за преосмисляне на изминалата година – ще речеш, че им е толкова скъпо времето, че само веднъж годишно сядат да помислят как и накъде, за трети – досадна поредица от преяждания и сума ти излишни почивни дни – все едно някой им е сложил пистолет в тила, за да се тъпчат насила или пък им е забранил да посвършат някоя и без това отдавна занемарена работа…

Изводът е, че колкото и прекрасен да е даден празник, винаги ще му намерим кусури, ако сме кусурлии по душа. А такива – бол.

А пък за тези от нас, които се радват на всеки ден като на специален празник, наистина пожелавам всеки ден и всичко около тях да ги радва и да живеят дълъг и щастлив живот. Другото да си го купят!!!

За “нормалната” работа

– Как си? К’во става?
– Нищо, работим.

По колко пъти на ден чуваме този диалог между познати, които се срещат? Твърде често.

Хайде да направим един кратък анализ на отговора. Въпреки, че се състои само от две думички, той е толкова цветущо показателен за някои неща.

“Нищо” или понякога разширено до “Нищо особено” ясно показва скуката, която се лее от нас. Просто правим нищо, защото е по-лесно. На руски също звучи сходно, там отговорът е “оптимизиран” дори, думата е само една – “Нормально”. И там същата скука крещи. Какво по-лошо от нормално?

“Работим” – обръщаме внимание на множественото число. Вероятно не се дължи на кралския навик да говориш за себе си в множествено число. По-скоро намеква за една колективна скука, колективна безотговорност. “Залудо работѝ, залудо не стой”, нали така? Склонен съм обаче да преразгледам тази поговорка – вероятно тя си има ценност в смисъла на отричането на бездействието и утвърждаването на полезността от работата, колкото и безсмислена да изглежда тя към момента. И наистина, редица постижения в човешката история са се родили благодарение на безсмислен труд на пръв поглед. След 1000 неуспешни опита за създаване на електрическа крушка, всеки би се отказал. Излежда като похабено време. Но, ако Едисон се беше отказал, сега вероятно щяхме още да си светим със свещи…

От друга страна, тази поговорка, погледната от грешната перспектива, може да бъде много вредна и заблуждаваща. Ако се интерпретира в смисъл “По-добре работи на пусто, отколкото да си измислиш смислена работа (понеже не искаш)”, получаваме същото уравнение със скуката и нищото. А дали не е по-добре да поспрем малко и да се поогледаме? Това не означава “да стоиш”, означава “да помислиш”. Ех, че болезнено, нали? Току-виж открием, че пропиляваме живота си. Още по-страшно, току-виж открием, че съсипваме живота и на децата си, давайки им погрешен пример в живота. Я по-добре да се върнем обратно към работата, така поне не се налага да се мисли. Ух, че страшно! Брррр.

Днес като че ли изглежда нормално да се блъска от сутрин до мрак нещо, каквото и да е, некви парички да се печелят. Пренебрегвайки всичките последствия от това върху здравето ни, семейството ни, благосъстоянието ни. На това му казвам “да плувам срещу течението” – да се боря с всички природни закони, напук на всички знаци, които получавам, че греша – високо кръвно, нестабилна захар, язви от всякакъв вид и характер, хемороиди, неврологичните заболявания няма дори да загатваме тук…

Да намериш дарбата си и да работиш според дадения ти талант означава просто да използваш вече наличния инструментариум, за да свършиш дадена работа максимално ефективно, т.е. за минимум време, с минимум усилия и максимален резултат. За да разплетем тази главоблъскания от думи, ще вземем прост пример:

Имаме трима души:

  1. Земеделец, въоръжен с всякакви земеделски сечива – мотики, лопати, кирки.
  2. Дърводелец, въоръжен с дърводелски инструменти – трион, ренде, пила.
  3. Автомонтьор, въоръжен с авто-инструментариум – гаечни ключове, отвертки.

Имаме три задачи:

  1. Да се прекопае лозето.
  2. Да се направи шкаф.
  3. Да се поправи автомобил.

Хайде да видим какво ще се случи, ако дърводелеца се заеме с неговия арсенал да копае лозе? Комично, нали? Само си представи! Или пък автомонтьор прави шкаф? А защо не дърводелец поправя кола, яко, а!

Хайде сега да пренесем тази случка в реалния живот около нас – същата “баница”. Че и по-зле. Човек, който поколения наред е развивал земеделски умения и традиции, сега се разтъпква из мола, пазарува в стилни магазини, лъска бюро в задимена кантора, говори с непознати клиенти на “ти”, абе картинка… Познато, нали? Или другата “баница” – човек, трето поколение учител и интелигент, обслужва гореспоменати “бивши земеделци” в магазин, доставя пици, чисти офиси. Т.е. автомонтьора ръчка с отвертката в земята и се пита след колко месеца ще свърши лехата…