Сигурността и има ли тя почва у нас?

Сигурността е нещо като безплатния обяд. Хем го има, хем го няма. Или по-точно – рекламират я, продават я, но всъщност купуваме въздух под налягане! Кои са продуктите, свързани със сигурността:

  • Застраховки от всякакъв вид и характер – получаваш обезщетение в случай на неприятна случка;
  • Пенсионните фондове – получаваш пожизнена пенсия (скоро няма да е така, обаче!);
  • Здравноосигурителните фондове – получаваш безплатна медицинска помощ (и то на какво ниво!!!);
  • Тото и лотарии.

Какво прави тук тотото ли? Как какво – като всичко друго в списъка – всички плащат, едни се облажват. Всички продукти в списъка обещават безплатен обяд. Халява му викат руснаците. Келепир му викат шопите. С две думи – лесна печалба – даваш малко, взимаш много!

Всеки се опитва да ти продаде някаква сигурност. Само дето никой не може да ти я гарантира. Зачети т.нар. fine print – или ситния текст, който съпровожда всеки договор за застраховка, осигуровка и дори лотария. Всеки се измъква по тънката лайсна – не носел отговорност при форс-мажорни обстоятелства или както американците го наричат по модерному – “acts of God”.

Няма нищо сигурно на този свят, приятели. Дори старата поговорка, че никой не може да избяга от две неща – смъртта и данъчните – също не е никак сигурна. Има редица примери за хора, които успешно заобикалят всякакви данъчни закони и то – безнаказано. Оставете ги холивудските филми, дето накрая мошеника винаги влиза в затвора. Това е целта на филма, да успокои общественото негодувание и да “раздаде” очакваното възмездие. Действителността е доста по-различна.

Колкото до това да избегнеш смъртта – мнозина са го постигнали. Защо никой не ги е виждал?

  1. Защото хората са слепи – склонни са да виждат и завиждат за новия суичър D&G на познатите си, но не да виждат светците наоколо. А светите хора не са от тези, дето ще тръгнат барабан да бия и да пускат реклами по телевизията. Те се вълнуват от други неща. Тяхното его няма нужда от признанието на спящите духом.
  2. Защото те не искат да са около смъртните – това ги дърпа назад към смъртта. Все едно да се топнеш в кацата с катрана и да очакваш да се изчистиш лесно после. Йок. Смъртните и техните мисли са като катран за безсмъртните. Ако дръзнат да припарят в човешките градове, такава гадост се полепва по тях, че изчистване от катран може да се окаже детска игра за сравнение.
  3. Защото дори да са сред обикновените хора, на челата им не пише “Аз съм безсмъртен” – те просто изглеждат като всеки друг младеж на улицата, с тази разлика, че нито стареят, нито боледуват в смисъла, който смъртните влагат в това.
  4. Дори и някой да ги види и познае, дали е достатъчно луд да го оповести? Нужна му е жълта книжка, може би? Или социална изолация в най-добрия случай?

Но дори и да приемем, че смъртта е неизбежна, т.е. сигурна, това ли наистина искаме? Май не. Значи, колкото повече се стремим към “сигурност”, толкова по-силно бутаме към сигурната смърт. Някои оприличават сигурността с покой. А покойниците ги возят с краката напред към гробищата. Ето реда на мисли – сигурност = стабилни доходи = добро общество = прекрасни забавления = чудесни придобивки = лесен живот = малко усилия = повече време за излежаване и наслаждаване = спокойствие за себе си и семейството = (вечен) покой.

Защо не се отървем от нуждата от сигурност и спокойствие? Ако просто приемем, че не съществуват, ще се вълнуваме ли толкова? Май не. Дали се вълнуваме от розови бръмбари с пурпурни щипки и полицейски буркан на гърба, чието любимо ястие са мозъците на деца от предучилищна възраст? Не, разбира се, що за нелепа измислица. А защо тогава се вълнуваме и стремим към също така нелепата измислица, наречена “сигурност” и “спокойствие”? Много ясно, за да може някой да си направи бизнеса и да печели на наш гръб.

Честита Новата Година! С новым годом! Happy New Year!

Е, отминаха още едни дълги и напоителни коледно-новогодишни празници. За едни са си буквално “напоителни” – като че ли не се наливат целогодишно, за други – време за преосмисляне на изминалата година – ще речеш, че им е толкова скъпо времето, че само веднъж годишно сядат да помислят как и накъде, за трети – досадна поредица от преяждания и сума ти излишни почивни дни – все едно някой им е сложил пистолет в тила, за да се тъпчат насила или пък им е забранил да посвършат някоя и без това отдавна занемарена работа…

Изводът е, че колкото и прекрасен да е даден празник, винаги ще му намерим кусури, ако сме кусурлии по душа. А такива – бол.

А пък за тези от нас, които се радват на всеки ден като на специален празник, наистина пожелавам всеки ден и всичко около тях да ги радва и да живеят дълъг и щастлив живот. Другото да си го купят!!!

За “нормалната” работа

– Как си? К’во става?
– Нищо, работим.

По колко пъти на ден чуваме този диалог между познати, които се срещат? Твърде често.

Хайде да направим един кратък анализ на отговора. Въпреки, че се състои само от две думички, той е толкова цветущо показателен за някои неща.

“Нищо” или понякога разширено до “Нищо особено” ясно показва скуката, която се лее от нас. Просто правим нищо, защото е по-лесно. На руски също звучи сходно, там отговорът е “оптимизиран” дори, думата е само една – “Нормально”. И там същата скука крещи. Какво по-лошо от нормално?

“Работим” – обръщаме внимание на множественото число. Вероятно не се дължи на кралския навик да говориш за себе си в множествено число. По-скоро намеква за една колективна скука, колективна безотговорност. “Залудо работѝ, залудо не стой”, нали така? Склонен съм обаче да преразгледам тази поговорка – вероятно тя си има ценност в смисъла на отричането на бездействието и утвърждаването на полезността от работата, колкото и безсмислена да изглежда тя към момента. И наистина, редица постижения в човешката история са се родили благодарение на безсмислен труд на пръв поглед. След 1000 неуспешни опита за създаване на електрическа крушка, всеки би се отказал. Излежда като похабено време. Но, ако Едисон се беше отказал, сега вероятно щяхме още да си светим със свещи…

От друга страна, тази поговорка, погледната от грешната перспектива, може да бъде много вредна и заблуждаваща. Ако се интерпретира в смисъл “По-добре работи на пусто, отколкото да си измислиш смислена работа (понеже не искаш)”, получаваме същото уравнение със скуката и нищото. А дали не е по-добре да поспрем малко и да се поогледаме? Това не означава “да стоиш”, означава “да помислиш”. Ех, че болезнено, нали? Току-виж открием, че пропиляваме живота си. Още по-страшно, току-виж открием, че съсипваме живота и на децата си, давайки им погрешен пример в живота. Я по-добре да се върнем обратно към работата, така поне не се налага да се мисли. Ух, че страшно! Брррр.

Днес като че ли изглежда нормално да се блъска от сутрин до мрак нещо, каквото и да е, некви парички да се печелят. Пренебрегвайки всичките последствия от това върху здравето ни, семейството ни, благосъстоянието ни. На това му казвам “да плувам срещу течението” – да се боря с всички природни закони, напук на всички знаци, които получавам, че греша – високо кръвно, нестабилна захар, язви от всякакъв вид и характер, хемороиди, неврологичните заболявания няма дори да загатваме тук…

Да намериш дарбата си и да работиш според дадения ти талант означава просто да използваш вече наличния инструментариум, за да свършиш дадена работа максимално ефективно, т.е. за минимум време, с минимум усилия и максимален резултат. За да разплетем тази главоблъскания от думи, ще вземем прост пример:

Имаме трима души:

  1. Земеделец, въоръжен с всякакви земеделски сечива – мотики, лопати, кирки.
  2. Дърводелец, въоръжен с дърводелски инструменти – трион, ренде, пила.
  3. Автомонтьор, въоръжен с авто-инструментариум – гаечни ключове, отвертки.

Имаме три задачи:

  1. Да се прекопае лозето.
  2. Да се направи шкаф.
  3. Да се поправи автомобил.

Хайде да видим какво ще се случи, ако дърводелеца се заеме с неговия арсенал да копае лозе? Комично, нали? Само си представи! Или пък автомонтьор прави шкаф? А защо не дърводелец поправя кола, яко, а!

Хайде сега да пренесем тази случка в реалния живот около нас – същата “баница”. Че и по-зле. Човек, който поколения наред е развивал земеделски умения и традиции, сега се разтъпква из мола, пазарува в стилни магазини, лъска бюро в задимена кантора, говори с непознати клиенти на “ти”, абе картинка… Познато, нали? Или другата “баница” – човек, трето поколение учител и интелигент, обслужва гореспоменати “бивши земеделци” в магазин, доставя пици, чисти офиси. Т.е. автомонтьора ръчка с отвертката в земята и се пита след колко месеца ще свърши лехата…

За борбата със слабостите или усъвършенстването на силните си черти?

Дали да харчим време и усилия да се борим със своите слабости или по-добре да се фокусираме върху развиването на своите силни страни?

Работата е там, че самата борба със себе си е ресурсоемка дейност. Аз бих избрал по-скоро подхода с балансирането на характера посредством “отпускане на силата”. Моята теория е, че човек разполага с определена енергия, която разпределя според чепостите на характера си. Т.е. слабостите ни са индикатори, че пращаме твърде много енергия в някоя друга черта.

Например, ако човек е мекушав (слабост), вместо да се чуди как да изкорени това, нека опита да нормализира толерантността и съпричастността си (силни страни). Ако престане да е толкова съпричастен и толерантен към другите и започне да показва какво наистина иска душата му, мекушавостта ще се изпари автоматично. В друг пример, ако човек е груб агресор (слабост), защо не опита да намали влечението към незабавни резултати и контролиране. Щом осъзнае това и го сложи под контрол, вече няма как да изглежда груб и агресивен.

Колкото до развиването на талантите и силата – “прекаления светец и Богу не е драг”. Ако засилим някоя черта от характера твърде много, отиваме към нейния антипод. Както видяхме от примерите чертите на характера са с два полюса, ние търсим златната среда. Мекушавост – Агресия, Идеалистичност – Прагматизъм, Невротичност – Флегматизъм…

Как да намерим своите слабости – та нали е толкова лесно да видим тези на околните, но собствените някак ни убягват… За да избегнем компликации, нека потърсим съвет от някой, чието добруване не зависи от нас (семейството ни или непосредствените колеги) и няма причини да ни идеализира (родителите ни), но все пак ни познава. Такива хора има доста около нас, но обикновено не ги забелязваме – човека от будката за вестници, съседите, касиерката от кварталния магазин, някой началник, познати… Такива хора биха споделили открито отговорите на следните два въпроса (обръщаме внимание на формулировката!!!):

  1. Какво в характера ми ме прави успешен човек? (поне 5 неща да посочат)
  2. Какво в характера ми би ме направило още по-успешен? (също 5 неща)

Интересуват ни отговорите на втория въпрос. Не че отговорите на първия са маловажни – даже за някои са изненадващи – яяяя, аз съм бил сексапилен?!

Като засечем отговорите от няколко човека – изненада-а-а, поне на 80% от тях ще съвпадат. Бинго!

Веднъж като имаме списъка със “злодеите”, правим анализ къде харчим излишна енергия. Хм, припряност, дали това не е от желанието да постигнем максимален успех за минимално време? А заслужава ли си?

За комплексите и техните носители

Един юначага ходел насам-натам из големия град с лъскавата си кола, спирал, вадел автомата и започвал да стреля по жилищните блокове. На въпроса какво прави той простодушно отговорил “Как какво?! Избивам комплекси…”

Изтъркан виц, но дава много добра представа за човешките гледни точки и разбирания относно комплексите. Няма да задълбаваме в психологията и психотерапията, за целта на нашия размисъл ще дефинираме понятието “комплекс” като психо-емоционален блокаж, който ни кара да се държим ирационално. Ирационално означава “извън всякаква логика”. Най-простия пример за ирационално държание е самоубийството. Ето един малко по-обстоен пример за ирационалност:

Има двама души – ти и един мерзавец. Мерзавецът олицетворява всичко, което мразиш – мързелив, миризлив, невъзпитан, абе, отвратителен. Има две работни места, на една и съща позиция. Ако приемеш да работиш там и двамата ще бъдете назначени. Ако откажеш, никой няма да бъде назначен. Дават на теб избора колко голяма да бъде заплатата ти. Има едно единствено условие – на каквато сума се спреш, мерзавецът ще получава десет пъти повече.

Колкото и да звучи ирационално, огромната част от анкетираните отказали позицията. Вярно, че условието звучи абсурдно, но в далеч по-всекидневни ситуации се получава същото. Къде е ирационалното в избора на мнозинството – отказваш сигурни доходи, толкова големи, колкото искаш, само защото чувството ти за сравнима значимост е неудовлетворено.

Откъде идват комплексите? Кой е виновен? Семейството, училището, “улицата”? Истината е, че се раждаме чисти и готови да поемаме информация. Тя обаче пристига както полезна, така и вредна. Като всяко друго нещо в живота. Тъжното е, че в началото нямаме точна ориентация коя информация каква е. Като сме малки, единствения метод за класификация е – откъде идва тя. За детето родителите му са богове – то приема всичко от тях като безрезервна истина. Заедно с всичките им вредни привички – пушене, пиене, безделничене, кавгаджийство… После, в училище вече сме се научили да подражаваме – щом другите правят нещо, значи не е лошо да го правим и ние. Иначе ще изпаднем извън обществото. А това е голяма опасност в нашите очи – хорското пренебрежение, аууу, ужас…

“Комплексар” звучи неприятно. Лепваме този етикет на тези, които изпъкват с особено видни комплекси – относно външния им вид, богатството им, известността им. Но по същество, всеки от нас е комплексар в определен смисъл – няма човек без комплекси. От друга страна, да осъзнаеш, че имаш комплекси е началото по пътя да ги обезсилиш.

Методи в тази борба – много. Някои по-очевидни, други – висш пилотаж. Защо не започнем с въвеждане на своя “страж”. Самонаблюдение. Можем да се научим да следим собственото си поведение и да го оценяваме “отгоре”. Когато свикнем да правим това – изисква практика – лесно можем да видим кога започваме да се държим ирационално – т.е. да се ядосваме за иначе дребни неща, да избягваме ситуации, които са потенциално печеливши за нас, да хабим времето си в безсмислени действия.

В друга статия споменахме метода с “близката смърт” – ако знаеш, че скоро ще предадеш Богу дух, дали би реагирал така, дали би постъпил по този начин? В лицето на смъртта, цялата всекидневна ирационалност се изпарява яко дим.

Голяма част от комплексите сами сме си ги създали – въз основа на жизнения си опит. В школата на Норбеков това се нарича “ЖОПа” (на руски – “задник”, даже по-грубо) – съкращение от “Жизненный Опит Прошлого” (жизнен опит от миналото). Съкращението е търсено неслучайно – показва къде трябва да пъхнем този опит. Или може би откъде идва. Но и в двата случая най-добре ще направим да се отървем от него, ОК?

Ако някога сме отнесли неприятен спомен от конкретно място или човек, впоследствие влагаме съществено количество енергия да избягваме въпросното място или човек. Без да си даваме сметка, че това, което се е случило е било просто урок. И не винаги този урок значи “избягвай това или този”. Особено, ако се опитваме да пренесем това изживяване върху други хора – случило се е да ме нагрубят двама Чехи, значи всички Чехи са ужасни. Това на пръв поглед логично заключение не може да бъде по-далече от истината. И когато забележим, че при мисълта за Чехите ни се свива стомаха или ставаме нервни, значи нещо не е наред. Време за борба с комплексите!

Приемането на себе си

За да открием дарбата си, преди всичко трябва да приемем себе си, заедно с всички свои силни страни и слабости. Ако не приемем слабостите си, значи се бунтуваме срещу себе си. А бунтуваме ли се срещу себе си, бунтуваме се срещу Живота. А плуваме ли срещу течението, харчим само енергия.

Защо да приемаме слабостите си? Нека си послужим с пример – кой умира – бебетата или възрастните? Възрастните, нали? Поне като правило. Добре, хайде сега да познаем – кои са слаби и уязвими? Бебетата-а-а! Значи, какъв е извода – слабите живеят и оцеляват. Невероятно, нали? Нека го подкрепим с още някой пример – след буря кои дървета оцеляват – твърдите дебели или младите и гъвкави?

С други думи – слабостите ни спасяват, колкото и парадоксално да звучи! Ако го погледнем и от теологична перспектива – нали всички сме чеда Господни. Наистина ли сме толкова арогантни да смятаме, че Господ ни е създал не както трябва?

Всъщност, не е ли по-лесно и по-естествено да доразвием това, с което сме надарени, вместо да се вкарваме в някакви драми, че не можем това и онова. Всеки от нас е дошъл тук с цел. И е приспособен максимално добре да изпълни тази цел. И целите ни са различни. Иначе всички щяхме да се еднакво високи, еднакво красиви, еднакво богати, еднакво умни, еднакво кльощави, у-у-ужас…

И не на последно място – ако не приемаме себе си, как да се обичаме? А защо да се обичаме? За да можем да обичаме другите. Защото, ако очакваме отвън да дойде любовта, има дълго да я чакаме. Любовта трябва да извира отвътре, да прелива и да даряваме другите около себе си. Нека пак вземем дърветата за пример – дали щяхме да им се радваме и обичаме, ако бяха сухи, гнили, безполезни? Всъщност, те са пълни с живот и любов – по стволовете и клоните им тече сока на Живота – отглеждат листа, раждат плодове, радват ни с аромата на цветовете си, пазят ни в сянката на короната си. Т.е. преливат от любов и така всички се навъртаме около тях – от малките пчелички до хората и слоновете. Не чакат ние да ги заливаме с любов.

Рънътъ праи борбътъ или обратно

Дилемата “живеем, за да работим” или “работим, за да живеем” винаги е съществувала, откак съществуват финикийските знаци.

Уви, с пластовете на времето разликата избледнява дотолкова, че в днешно време се счита за “нормално” да прекарваш огромната част от времето си в работа, игнорирайки деца, роднини, приятели, личностно развитие, хобита и каквото там друго попадне…

И понеже тази тема е толкова обширна, че си заслужава специално внимание в отделна статия. В случая се опитваме да открием дали това, което работим е в сферата на нашата дарба или не. Нека се фокусираме върху удоволствието от работата. Няма такова нещо ли? Хи-хи. Има, има-а-а. Не знам защо се сетих за сходна случка с жените, които никога не са изпитвали оргазъм – между другото никак не са малко завалийките. Ако питаме тях, оргазъм не съществува. Някак асоциирах поведението на аноргазмена жена с човек, който никога не е изпитвал удоволствие от работата си. Сигурно наименованието на такива хора трябва да е “анудоволствени”. 🙂

За да изолираме страничните мотивационни фактори – заплащане, его, обкръжение и т.н. за целта на експеримента ще се занимаем с нещо, което бихме правили без да са замесени те. Т.е. какво бихме работили без да ни плащат, без да ни благодарят, без да получим власт, без да очакваме каквото и да е в замяна? Тук ключовите моменти са два: това, което изберем трябва да ни носи удоволствие и второ, да носи полза на някой друг.

И за да пораздвижим плесенясалото въображение нека си представим, че сме финансово осигурени до степен, в която не се налага да мислим за приходите и разходите си изобщо. Нека си представим за момент, че сме руски милиардер на Хаваите. Толкова дълго сме стояли там, че вече ни е омръзнало да се въргаляме по плажа и да харчим пари по атракции. Сега се чудим какво да направим, за да помогнем за някаква кауза или да разрешим наболял проблем.

Ето го отговора – ТОЧНО това трябва да работим. Не ни хрумва как ще го монетизираме? Няма проблем, създателите на Гугъл например грам идея са нямали как ще печелят от търсачката си. Но са го правели с удоволствие и някой и друг заем от приятели. А сега са милиардери, за справка – американската фондова борса – GOOG – http://www.google.com/finance?q=GOOG

Щом вършиш работата си с любов и удоволствие, всичко друго само се подрежда – примери десетки хиляди. Дядо Господ си знае работата 😉

Всеки ли има дарба?

Абсолютно всеки!

Внимание – коригираме общоприета грешка – мнозина асоциират понятието “Дарба” с нещо свръхестествено, завидно, рядко… Това е, защото сме свикнали да търсим сензациите и да не забелязваме всекидневната красота наоколо. Болна случка. Свикнали сме да наричаме “дарба” ясновидството например, а дарбата да разрешиш конфликт и да спасиш много животи минава за “умение”…

Нека намерим дефиницията на думата “дарба” тогава:

Немците имат едно добро определение за дарбата: Eine Gabe ist eine Aufgabe! В превод – Дарбата е задача, мисия.

В английския дарба е “gift”, със същата дума се означава “подарък”.

Ако трябва да интерпретираме, дарбата е подарък, който ВСЕКИ от нас е получил, идвайки на този свят, за да изпълни МИСИЯТА си.

Ако тази дарба липсваше, тогава как щяхме да изпълним мисията си? А кой казва, че има мисия? Тази тема се разглежда тук.

Животът е по-кратък, отколкото си мислим

“В началото имай предвид края!” – тази мъдра пословица може да се тълкува поне по три начина. Моето любимо тълкование обаче е много просто – преди да започнеш нещо (в началото) помисли дали то ще има смисъл ПОСЛЕ (накрая). Като допълнителна подсказка – края = смъртта. Т.е. когато дойде време да предадеш Богу дух и се обърнеш назад към живота си, как ще гледаш на това, което си направил? Дали ще има смисъл от тази гледна точка? Дали ще си е струвало?

Колко по-смислени неща щяхме да правим, ако имахме предвид това винаги… Дали щяхме да циклим в някакви странни и обидно безсмислени филми от тип – да се натряскаме здраво, да поклюкарстваме до изнемога, да “убием времето” с нещо скучно и посредствено, да правим компромиси? Дали бихме искали като умираме да не можем да си припомним поне дузина добри или значими дела, които сме извършили?

Ето още един ясен път да се отърсим от плявата и посредствеността – ако доктора ни каже, че сме болни от болест с неизбежен летален край и ни остават 6 месеца живот – дали бихме продължили да губим времето си и да робуваме на стари навици? Кои са 10-те най-важни според нас неща, които задължително трябва да свършим преди да изтекат тези 6 месеца? Защо не ги свършим дори и ако нямаме такъв срок?

Ами ако ни остават само 3 месеца живот?

А три дни?

Интересно – колкото повече съкращаваш срока, толкова повече “важни” и “неотложни” нещица отиват в кофата… Дали наистина са толкова важни или просто ние преувеличаваме значението им? Пред лицето на смъртта нещата си идват на местата – тогава трудно ще кажеш на черното “бяло”, нали?

Защо всъщност да търсим дарбата си?

Ако знаеш, че разполагаш с високоскоростен мотоциклет и имаш избор кой път да хванеш – през горичката, през Балкана, по магистралата или в дълбоката клисура, кой път би избрал? Е, ясно, за какво ми е бърз мотор, ако няма да избера магистралата.

Колкото и отдалечено да звучи този пример, той много точно показва смисъла на отговора – за да се възползваме от това, което ни е дадено по най-добрия за нас начин.

Не че има нещо лошо в това да хванеш тясно и живописно пътче из Балкана. Но такава ти е дарбата – имаш мотор. Друг пък има офроудър (демек як всъдеходен джип) – дали той ще избере магистралата? Че какво точно е забавлението да караш по монотонен път с такава яка машина дето само не може да плува?

Т.е. ако намерим и се възползваме от дарбата си – познай какво – ще ни остане тон време за себе си и за Важните Неща в живота. Т.е. вместо да висим във вмирисан на цигарен дим офис по 8 часа на ден (поне) и да се връщаме изцедени вкъщи, можем да вършим това, което ни се удава най-добре, максимално бързо и ефективно и през останалото време да правим каквото си искаме. Утопия? Никого не убеждавам. Всеки има право да вярва, в каквото желае. Тук, на Земята, имаме правото на избор. И освен това, понасяме последствията от този Избор.