За комплексите и техните носители

Един юначага ходел насам-натам из големия град с лъскавата си кола, спирал, вадел автомата и започвал да стреля по жилищните блокове. На въпроса какво прави той простодушно отговорил “Как какво?! Избивам комплекси…”

Изтъркан виц, но дава много добра представа за човешките гледни точки и разбирания относно комплексите. Няма да задълбаваме в психологията и психотерапията, за целта на нашия размисъл ще дефинираме понятието “комплекс” като психо-емоционален блокаж, който ни кара да се държим ирационално. Ирационално означава “извън всякаква логика”. Най-простия пример за ирационално държание е самоубийството. Ето един малко по-обстоен пример за ирационалност:

Има двама души – ти и един мерзавец. Мерзавецът олицетворява всичко, което мразиш – мързелив, миризлив, невъзпитан, абе, отвратителен. Има две работни места, на една и съща позиция. Ако приемеш да работиш там и двамата ще бъдете назначени. Ако откажеш, никой няма да бъде назначен. Дават на теб избора колко голяма да бъде заплатата ти. Има едно единствено условие – на каквато сума се спреш, мерзавецът ще получава десет пъти повече.

Колкото и да звучи ирационално, огромната част от анкетираните отказали позицията. Вярно, че условието звучи абсурдно, но в далеч по-всекидневни ситуации се получава същото. Къде е ирационалното в избора на мнозинството – отказваш сигурни доходи, толкова големи, колкото искаш, само защото чувството ти за сравнима значимост е неудовлетворено.

Откъде идват комплексите? Кой е виновен? Семейството, училището, “улицата”? Истината е, че се раждаме чисти и готови да поемаме информация. Тя обаче пристига както полезна, така и вредна. Като всяко друго нещо в живота. Тъжното е, че в началото нямаме точна ориентация коя информация каква е. Като сме малки, единствения метод за класификация е – откъде идва тя. За детето родителите му са богове – то приема всичко от тях като безрезервна истина. Заедно с всичките им вредни привички – пушене, пиене, безделничене, кавгаджийство… После, в училище вече сме се научили да подражаваме – щом другите правят нещо, значи не е лошо да го правим и ние. Иначе ще изпаднем извън обществото. А това е голяма опасност в нашите очи – хорското пренебрежение, аууу, ужас…

“Комплексар” звучи неприятно. Лепваме този етикет на тези, които изпъкват с особено видни комплекси – относно външния им вид, богатството им, известността им. Но по същество, всеки от нас е комплексар в определен смисъл – няма човек без комплекси. От друга страна, да осъзнаеш, че имаш комплекси е началото по пътя да ги обезсилиш.

Методи в тази борба – много. Някои по-очевидни, други – висш пилотаж. Защо не започнем с въвеждане на своя “страж”. Самонаблюдение. Можем да се научим да следим собственото си поведение и да го оценяваме “отгоре”. Когато свикнем да правим това – изисква практика – лесно можем да видим кога започваме да се държим ирационално – т.е. да се ядосваме за иначе дребни неща, да избягваме ситуации, които са потенциално печеливши за нас, да хабим времето си в безсмислени действия.

В друга статия споменахме метода с “близката смърт” – ако знаеш, че скоро ще предадеш Богу дух, дали би реагирал така, дали би постъпил по този начин? В лицето на смъртта, цялата всекидневна ирационалност се изпарява яко дим.

Голяма част от комплексите сами сме си ги създали – въз основа на жизнения си опит. В школата на Норбеков това се нарича “ЖОПа” (на руски – “задник”, даже по-грубо) – съкращение от “Жизненный Опит Прошлого” (жизнен опит от миналото). Съкращението е търсено неслучайно – показва къде трябва да пъхнем този опит. Или може би откъде идва. Но и в двата случая най-добре ще направим да се отървем от него, ОК?

Ако някога сме отнесли неприятен спомен от конкретно място или човек, впоследствие влагаме съществено количество енергия да избягваме въпросното място или човек. Без да си даваме сметка, че това, което се е случило е било просто урок. И не винаги този урок значи “избягвай това или този”. Особено, ако се опитваме да пренесем това изживяване върху други хора – случило се е да ме нагрубят двама Чехи, значи всички Чехи са ужасни. Това на пръв поглед логично заключение не може да бъде по-далече от истината. И когато забележим, че при мисълта за Чехите ни се свива стомаха или ставаме нервни, значи нещо не е наред. Време за борба с комплексите!

Приемането на себе си

За да открием дарбата си, преди всичко трябва да приемем себе си, заедно с всички свои силни страни и слабости. Ако не приемем слабостите си, значи се бунтуваме срещу себе си. А бунтуваме ли се срещу себе си, бунтуваме се срещу Живота. А плуваме ли срещу течението, харчим само енергия.

Защо да приемаме слабостите си? Нека си послужим с пример – кой умира – бебетата или възрастните? Възрастните, нали? Поне като правило. Добре, хайде сега да познаем – кои са слаби и уязвими? Бебетата-а-а! Значи, какъв е извода – слабите живеят и оцеляват. Невероятно, нали? Нека го подкрепим с още някой пример – след буря кои дървета оцеляват – твърдите дебели или младите и гъвкави?

С други думи – слабостите ни спасяват, колкото и парадоксално да звучи! Ако го погледнем и от теологична перспектива – нали всички сме чеда Господни. Наистина ли сме толкова арогантни да смятаме, че Господ ни е създал не както трябва?

Всъщност, не е ли по-лесно и по-естествено да доразвием това, с което сме надарени, вместо да се вкарваме в някакви драми, че не можем това и онова. Всеки от нас е дошъл тук с цел. И е приспособен максимално добре да изпълни тази цел. И целите ни са различни. Иначе всички щяхме да се еднакво високи, еднакво красиви, еднакво богати, еднакво умни, еднакво кльощави, у-у-ужас…

И не на последно място – ако не приемаме себе си, как да се обичаме? А защо да се обичаме? За да можем да обичаме другите. Защото, ако очакваме отвън да дойде любовта, има дълго да я чакаме. Любовта трябва да извира отвътре, да прелива и да даряваме другите около себе си. Нека пак вземем дърветата за пример – дали щяхме да им се радваме и обичаме, ако бяха сухи, гнили, безполезни? Всъщност, те са пълни с живот и любов – по стволовете и клоните им тече сока на Живота – отглеждат листа, раждат плодове, радват ни с аромата на цветовете си, пазят ни в сянката на короната си. Т.е. преливат от любов и така всички се навъртаме около тях – от малките пчелички до хората и слоновете. Не чакат ние да ги заливаме с любов.

Рънътъ праи борбътъ или обратно

Дилемата “живеем, за да работим” или “работим, за да живеем” винаги е съществувала, откак съществуват финикийските знаци.

Уви, с пластовете на времето разликата избледнява дотолкова, че в днешно време се счита за “нормално” да прекарваш огромната част от времето си в работа, игнорирайки деца, роднини, приятели, личностно развитие, хобита и каквото там друго попадне…

И понеже тази тема е толкова обширна, че си заслужава специално внимание в отделна статия. В случая се опитваме да открием дали това, което работим е в сферата на нашата дарба или не. Нека се фокусираме върху удоволствието от работата. Няма такова нещо ли? Хи-хи. Има, има-а-а. Не знам защо се сетих за сходна случка с жените, които никога не са изпитвали оргазъм – между другото никак не са малко завалийките. Ако питаме тях, оргазъм не съществува. Някак асоциирах поведението на аноргазмена жена с човек, който никога не е изпитвал удоволствие от работата си. Сигурно наименованието на такива хора трябва да е “анудоволствени”. 🙂

За да изолираме страничните мотивационни фактори – заплащане, его, обкръжение и т.н. за целта на експеримента ще се занимаем с нещо, което бихме правили без да са замесени те. Т.е. какво бихме работили без да ни плащат, без да ни благодарят, без да получим власт, без да очакваме каквото и да е в замяна? Тук ключовите моменти са два: това, което изберем трябва да ни носи удоволствие и второ, да носи полза на някой друг.

И за да пораздвижим плесенясалото въображение нека си представим, че сме финансово осигурени до степен, в която не се налага да мислим за приходите и разходите си изобщо. Нека си представим за момент, че сме руски милиардер на Хаваите. Толкова дълго сме стояли там, че вече ни е омръзнало да се въргаляме по плажа и да харчим пари по атракции. Сега се чудим какво да направим, за да помогнем за някаква кауза или да разрешим наболял проблем.

Ето го отговора – ТОЧНО това трябва да работим. Не ни хрумва как ще го монетизираме? Няма проблем, създателите на Гугъл например грам идея са нямали как ще печелят от търсачката си. Но са го правели с удоволствие и някой и друг заем от приятели. А сега са милиардери, за справка – американската фондова борса – GOOG – http://www.google.com/finance?q=GOOG

Щом вършиш работата си с любов и удоволствие, всичко друго само се подрежда – примери десетки хиляди. Дядо Господ си знае работата 😉

Всеки ли има дарба?

Абсолютно всеки!

Внимание – коригираме общоприета грешка – мнозина асоциират понятието “Дарба” с нещо свръхестествено, завидно, рядко… Това е, защото сме свикнали да търсим сензациите и да не забелязваме всекидневната красота наоколо. Болна случка. Свикнали сме да наричаме “дарба” ясновидството например, а дарбата да разрешиш конфликт и да спасиш много животи минава за “умение”…

Нека намерим дефиницията на думата “дарба” тогава:

Немците имат едно добро определение за дарбата: Eine Gabe ist eine Aufgabe! В превод – Дарбата е задача, мисия.

В английския дарба е “gift”, със същата дума се означава “подарък”.

Ако трябва да интерпретираме, дарбата е подарък, който ВСЕКИ от нас е получил, идвайки на този свят, за да изпълни МИСИЯТА си.

Ако тази дарба липсваше, тогава как щяхме да изпълним мисията си? А кой казва, че има мисия? Тази тема се разглежда тук.

Животът е по-кратък, отколкото си мислим

“В началото имай предвид края!” – тази мъдра пословица може да се тълкува поне по три начина. Моето любимо тълкование обаче е много просто – преди да започнеш нещо (в началото) помисли дали то ще има смисъл ПОСЛЕ (накрая). Като допълнителна подсказка – края = смъртта. Т.е. когато дойде време да предадеш Богу дух и се обърнеш назад към живота си, как ще гледаш на това, което си направил? Дали ще има смисъл от тази гледна точка? Дали ще си е струвало?

Колко по-смислени неща щяхме да правим, ако имахме предвид това винаги… Дали щяхме да циклим в някакви странни и обидно безсмислени филми от тип – да се натряскаме здраво, да поклюкарстваме до изнемога, да “убием времето” с нещо скучно и посредствено, да правим компромиси? Дали бихме искали като умираме да не можем да си припомним поне дузина добри или значими дела, които сме извършили?

Ето още един ясен път да се отърсим от плявата и посредствеността – ако доктора ни каже, че сме болни от болест с неизбежен летален край и ни остават 6 месеца живот – дали бихме продължили да губим времето си и да робуваме на стари навици? Кои са 10-те най-важни според нас неща, които задължително трябва да свършим преди да изтекат тези 6 месеца? Защо не ги свършим дори и ако нямаме такъв срок?

Ами ако ни остават само 3 месеца живот?

А три дни?

Интересно – колкото повече съкращаваш срока, толкова повече “важни” и “неотложни” нещица отиват в кофата… Дали наистина са толкова важни или просто ние преувеличаваме значението им? Пред лицето на смъртта нещата си идват на местата – тогава трудно ще кажеш на черното “бяло”, нали?

Защо всъщност да търсим дарбата си?

Ако знаеш, че разполагаш с високоскоростен мотоциклет и имаш избор кой път да хванеш – през горичката, през Балкана, по магистралата или в дълбоката клисура, кой път би избрал? Е, ясно, за какво ми е бърз мотор, ако няма да избера магистралата.

Колкото и отдалечено да звучи този пример, той много точно показва смисъла на отговора – за да се възползваме от това, което ни е дадено по най-добрия за нас начин.

Не че има нещо лошо в това да хванеш тясно и живописно пътче из Балкана. Но такава ти е дарбата – имаш мотор. Друг пък има офроудър (демек як всъдеходен джип) – дали той ще избере магистралата? Че какво точно е забавлението да караш по монотонен път с такава яка машина дето само не може да плува?

Т.е. ако намерим и се възползваме от дарбата си – познай какво – ще ни остане тон време за себе си и за Важните Неща в живота. Т.е. вместо да висим във вмирисан на цигарен дим офис по 8 часа на ден (поне) и да се връщаме изцедени вкъщи, можем да вършим това, което ни се удава най-добре, максимално бързо и ефективно и през останалото време да правим каквото си искаме. Утопия? Никого не убеждавам. Всеки има право да вярва, в каквото желае. Тук, на Земята, имаме правото на избор. И освен това, понасяме последствията от този Избор.

Детските интереси

Всеки нормален човек се радва на малките деца. Просто при срещата се изпълваш с радост и любов към тях. Често дори не търсим обяснение защо става така. Дори и по време на война никой не посяга на деца. Защо ли? От човечност? А какво човечно има в това да убиваш хора (пораснали деца)? Явно не е от човечност. В една война няма нищо човечно. Отговорът сигурно се корени другаде. Например, защото децата ни обезоръжават със своята невинност, простота (НЕ “простотия”), непринуденост. Когато искат нещо, те го искат недвусмислено, с цялото си същество се борят да го постигнат. Защо ли ние, възрастните, сме изгубили тази си непринуденост и прямота? Но това май е друга тема.

Сега по-скоро ни интересува как детските интереси подсказват каква е дарбата на човека. Безкрайно просто е – детето няма задръжките, комплексите, “мислите” в главата си, които често пречат на възрастния да реши какво точно иска. И точно затова можем съвсем безрезервно да считаме всяко от своите детски влечения като ясна подсказка къде е нашата дарба!

Няма две еднакви деца, дори и сред близнаците. Колкото и да си приличат, у всеки има различен интерес, подход, влечение. Едни като малки рисуват, други – пеят, трети – всякакви маймунджилъци, четвърти – могат да запомнят цяло стихотворение от две прочитания…

Често ни се струва много трудно да се върнем назад в детските си години и спомени. Ехееееей, като че ли толкова отдавна беше, все едно друг човек е било това… Всичко отрупано с “праха на времето”. Илюзия. Всяко наше преживяване от самото ни раждане (някои даже твърдят, че и преди раждането ни) си стои у нас, само трябва да положим известно усилие и да го извикаме – методи колкото щеш… Най-достъпния и прост – върни се там, където си израстнал, обиколи всяко кътче, спомни си къде си се крил, какво си правил, с кого си бил. Не е изобщо толкоз трудно – визуалната памет е много силна и веднъж разбутана с тези “оживели” спомени вдига от “мътилката” и куп други споменни връзки. Свържи се с хора от детството си, говорете си за “доброто старо време”, върнете се мислено за няколко минути. Изненада! Я гледай каква ясна памет съм имал?!

Помисли кое е било най-приятното ти занимание, не може да не си спомниш. Заеми се пак с него – ей така, на игра. Какво изскача, чакай, чакай…

Не на последно място – попитай родителите си (дано са сред живите още) – в какво съм бил най-добър като бях малък? Какво съм правел с часове? За какво сте ми се карали? Ако трябва да ме опишете с едно изречение, какво е то? Даже накарай ги да го направят писмено – ефектът е още по-силен.

След като разполагаме с двата списъка – собствения и този на нашите родители, вече знаем в какво сме били добри. Остава да помислим как можем тези свои занимания да доразвием днес, вече като възрастни. Капани по пътя – да се избягват на всяка цена:

  • “Това е било отдавна, вече е закърняло”
  • “Детска му работа, глупости разни”
  • “Ех, ако имах средства да го постигна”
  • “Нямам време сега за детинщини”
  • “Вече съм друг човек”
  • “Няма хляб в тая работа в тези времена…”

Пълни глупости!!! Нищо не закърнява толкова бързо – на един човешки крак са му трябвали хилядолетия докато се превърне от маймунски крайник в стъпало. Не се взимай насериозно – направиш ли го – добре дошъл в клуба на Великите. Признай, че и днес си същото дете като преди 20, 30, 40 и повече години, само дето малко на външен вид не го докарваш. Средствата са само оправдание – когато едно дете истински иска нещо, средствата сами идват. Човек няма време за това, което не желае. Точка. Само тези неща, които не искаме да свършим – само за тях “не остава време”. Колко удобни извинения си измисляме, нали?

Колкото до “хляба в тази работа” – остави на някой друг да прецени дали има или не. Поне опитай. Това си е цяла нова тема, но ако трябва да резюмирам – няма хляб САМО в нещо, което правиш по принуда. Във всяко нещо, което ти доставя удоволствие да вършиш има хляб, само трябва да се понапънеш!

Хоби и развлечения

Какво всъщност е хобито? Като че ли няма нищо общо с хобитите – героите на Токин от “Властелина на пръстените”… Въпреки, че като се замислим, защо всички хобити бяха толкова щастливи във всекидневния си живот? Защото всичко, което вършеха го правеха с удоволствие.

Значи, какъв е извода – хобито е любимо занимание. Такова, което ти идва “отвътре”. Такова, с което би се занимавал непрекъснато, ако можеше, нали? Мнозина смятат, че хобито е за разтоварване. А как биха се изненадали, ако разберат, че всъщност често пъти хобито издава каква е дарбата им. Именно това, което правиш безкористно, без заплащане, за разтоварване е всъщност твоя скрит коз, твоя неразкрит потенциал.

С какво се различават преуспелите хора от “обикновените хора”? Изненадааа – успели са да формулират начин другите да им плащат за хобито! Просто и ясно.

Никой не казва, че е лесно да намериш такъв начин, но си струва усилието. Ако потърсиш правилно и упорито, ще намериш.

И едно важно уточнение – хоби е това, което произвежда някаква полза или блага. Защо уточнявам – защото в днешно време някои си запълват свободното време с гледане на телевизия, филми, компютърни игри, общуване (с куцо и сакато) и т.н. Не че има нещо извънредно нередно в това човек да изгледа някой смислен филм или да поиграе, за да освободи мозъка си от бръмченето на мислите… Но това не означава, че трябва да го превръщаме в навик, в мода, в “убиване на време”, в начин на живот…

Впрочем, ако някой изобрети начин да се печелят пари, гледайки телевизия или филми, или в игра на игри, да ми се обади! Изключения винаги има – качествен контрол в телевизия или във филмова дублажна… Или бета-тестер на игри. Защо не? Ще обсъдим защо в някоя от следващите статии.

Вкратце: Ако искаш да откриеш дарбата си, единият от най-лесните начини е просто да се огледаш и да видиш какво правиш за удоволствие без да ти плаща някой. След това виж как можеш да доразвиеш това.

Що е то дарба и има ли то почва у нас?

Епа, има, оти да нема, я съм си надарен, питайте Пена – би рекъл Вуте без да се замисли даже.

Работата е там, че всеки от нас е надарен. Не точно по Вутевия начин може би, но всеки по своему. Един може да усвоява нови езици за нула време, друг може да смята шест-разредни числа на ум, трети може да огъва лъжици с мисъл и т.н.

В този дух, има един пра-стар шопски виц:

– Що можеш да праиш?

– Епа, моем да копам.

– А друго?

– Епа, моем и да не копам.

Вероятно умението да НЕ правиш нещо също е дарба…

Но в случая ще си говорим за дарбата като даденост. Повече от сигурно е, че дарбата е по рождение, каквото Господ ти е дал. Често пъти дарбата или уменията се предават по наследство. Иначе как ще си обясним цели фамилии с традиции в определена област – наука, земеделство, всичко…

Въпросът е – каква е моята дарба? Много хора не подозират, че въобще имат такава. На тях обикновено им казвам – това, че не знаете за нещо, не означава, че не съществува, просто още не сте го открили. Този принцип важи в цялата вселена, не само за дарбата.

Този сайт е посветен именно на тази огромна тема – как да открием дарбата си и как да я използваме по най-ефективния и смислен начин.

Цели и мисии

Всеки от нас е дошъл на света с определена цел. Нищо, че повечето от нас не знаят това, нито пък подозират каква е целта им. Част от Пътя е да открием каква е целта ни тук. Защо трябва непременно да има цел всъщност? Ако отговорът не е еднозначен, едно е ясно – никак не звучи добре да сме тук безцелно – ей тъй на – да се пошляем по земята, да я наторим с отпадъците от храносмилателния си процес, да поизпием по някоя бира, да я изкараме след малко върху някое дръвче, да поизтребим ценни животински видове, да покрием Земята с бетон и сгурия… Не е ли по-логично да имаме цел – например, да преминем през определени изпитания, да научим някакви уроци, все едно сме на училище? Като се замисли човек, всъщност дори дреболиите са си цели – това да се помотаеш насам-натам пак си е цел, нали? Даже и подцели си има – върви напред, ако има препятствие – заобиколи го, обърни се, тръгни към началната точка, препятствието пак да се заобиколи, спри, почешай се, хайде пак напред…

Нямам предвид такива цели точно. По-скоро имам предвид нещо като “висша цел”, но понеже може да прозвучи твърде префърцунено, хайде да го наричаме “мисия”? Да не се бърка с “месия” или “меся”! А какъв е смисъла да имаме мисия?! Що да не се помотаем просто, така де…

Аз например не мога да си представя живота без мисия. Дребните задачки и цели не са интересни вече. Имаше време, когато можех да прекарам неограничено количество време с нещо не толкова важно – гледане на филми, висене в интернет, разглеждане на голи снимки, компютърни игри, sky is the limit… Не че има нещо лошо в това човек да се занимава с маловажни неща дотолкова доколкото те го развиват в някакво отношение, а не просто защото е модерно, защото другите правели така, защото така е свикнал, защото не знае с какво по-важно да се захване, защото компенсира някаква липса в живота си.

Идва време, когато човек осъзнава, че времето му на Земята е ограничено. Или поне е ограничено в сегашния живот – това си е даденост за тези, които вярват, че няма прераждане. И внезапно проумяваш, че искаш да правиш само неща, които ти доставят удоволствие и те развиват същевременно. След като е толкова кратък (НЕПРЕДВИДЕНО кратък) живота, какъв е смисъла да го пълним с неща, които са неприятни или скучни?

Един вероятен отговор на този въпрос е “Защото трябва”. А кой е казал, че “трябва”? О-о-о, такива колкото искаш – мама/татко, шефа, президента, полицая… А кой всъщност ни повелява да ги слушаме? Ами кой друг освен ние самите. Толкова е просто, но същевременно безкрайно неприятно да си го признаем!

Всъщност, какво точно можем да направим по въпроса? Като начало – премахваме нуждата си от въпросните хора. Докато чакаме на мама и тате да ни обличат и хранят, трудно можем да не се подчиним на исканията им, разумни или не. Докато чакаме на шефа да спуска заплатка в края на всеки месец, трудно можем да избираме какво да работим и кога, нали? Докато чакаме от президента да оправи бакиите в страната ни, все едно сме емигранти, дали можем да му диктуваме какво да предприеме – съмнявам се.

Това си е цяла нова тема, но само ще загатна – защо изпитваме нуждата да сме в ролята на жертва? Някой нещо не направил – лош! Някой нещо ни направил – пак лош! Някой ни погледнал по-така – лооош! А защо не обърнем играта наобратно – нека ние сме тези, дето правим/не правим, гледаме/не поглеждаме, нека ние да сме “лошите”! Ааа, как така? Ние, такива добрички, на мравката път сторваме, а отведнъж – бам и всичко живо изпищява от нас?! Не може то така… Дали наистина не може? А защо другите го могат? Ние да не сме по-глупави нещо? Или те са по-оправни? Ако наистина така мислим, дали не е време да потърсим и изкореним комплекса за непълноценност, който очевидно дреме в нас дълбоко-дълбоко? Как иначе? Ако нямахме такъв комплекс, кой тогава щеше да ни пошушва, че другите са по-по-най- а пък ние не сме нищо особено? Я по-добре да се свиваме там, пък другите да решат какво да става. И като решат – ауууу, какви са лоши! Какво глупаво решение са взели! Колко недалновидно, нехуманитарно, нелогично, не-, не-, не-… Май изглежда по-изгодно да стоим отстрани и да оценяваме това, което другите правят?

Май се отплеснахме, задълбахме в темата “Жертви и агресори”, както и в “Съдене и оценки”, но за тези неща по-късно…